— Онова, вътре в якето е по-готино — отговори му Сейер. — Изпрати ме до навън. Трябва да си тръгвам.
— Недей. Колберг не е самотен, сигурен съм.
— Искам да се прибера при Сара.
— Тя при теб ли ще живее? Къде ще спя, когато идвам на гости!
— Няма да живее там. Тя живее с баща си. Понеже е болен. Но идва на гости и понякога остава през нощта. Ако е при мен, когато дойдеш, ще трябва да спиш на пода. Съвсем сам. На матрак.
Матеус премигна ужасен. Стоеше, хванал дядо си за ръка, и я подръпваше. Ингрид се извърна, за да скрие усмивката си.
— Нали не е толкова дебела, че да няма място за всички? — попита момченцето с надежда.
— Не — отвърна дядо му, — не е толкова дебела.
Потупа дъщеря си малко непохватно по ръката и излезе на двора. Помаха на Матеус, застанал до отворената врата. Бавно потегли с колата към блока си. После щеше да си спомня това — няколкото минути, необходими да стигне от къщата на дъщеря си до вкъщи. Досега животът бе така добре разчетен, така предвидим и сигурен. Малко самотен може би, но имаше кучето си — седемдесеткилограмов леонбергер. Без никакво възпитание. Всъщност се срамуваше от това. Сара също имаше куче — добре обучена немска овчарка. Той не обичаше изненадите. Беше свикнал да е най-добър, винаги. Имаше почти всичко. Уважение. Респект. А след дългите години, прекарани като вдовец, сега имаше Сара. Животът вече не беше предвидим. Сега тя го чакаше. Бяха поканили на вечеря Якоб Скаре, млад сержант, когото Сейер харесваше и по странен начин считаше за приятел, въпреки че можеше да му е баща. Но това му харесваше: възможността да общува с млад човек. А и, трябваше да признае, беше му приятно да има някого, който да го слуша, да има какво още да научи от него. Така и никога не се сдоби със син. Такъв. Сега вече бе пропъдил изцяло тази мисъл.
Спря плавно на светофара. „Сара е в кухнята. Нагласила се е, но съвсем дискретно. Облякла си е рокля — мислеше си той. — Ресала е дълго светлия си бретон. При нея няма напрежение. Движенията й са бавни и меки, както аз карам кола през града. Шията й — по гърба му полазиха тръпки. — Късите светли косъмчета по гладката кожа. Широките рамене. Поглежда часовника си, защото ме чака да се прибера, а и Якоб може да се появи всеки момент. Храната е готова, в случай че не е, това не я изнервя. Няма друга като нея. Невероятна е. Моя е“. Затананика си мелодия на Дани Клайн. „Don’t break my heart“9. И тогава погледна в огледалото. За момент се ужаси, защото видя колко е посивял. Сара беше толкова руса и гладка. „Хайде сега. Възрастен мъж съм“, мислеше си Конрад Сейер, завивайки към гаража. Реши да се качи по стълбите, въпреки че живееше на тринайсетия етаж. Малък начин да се поддържа във форма. Надяваше се да има време за един бърз душ. Тича догоре, без да се задъха. Щом натисна бравата, чу кучето, което идваше с лай към него. Открехна вратата и свирна. Животното се изправи на задните си лапи и го притисна до стената. След малко вече целият беше мокър. Сега определено трябваше да си вземе душ. Кучето влезе мудно в стаята. Сара извика „здрасти“.
Тогава усети миризмата. Спря за момент и я вдиша. Усещаше много миризми: индийско орехче от кухнята и разтопено сирене; топъл хляб от фурната; още миришеше на кучето, което го облиза. Но и на друго! От всекидневната идваше странна миризма. Направи няколко крачки, надникна в кухнята. Тя не беше там. Продължи. Миризмата ставаше по-силна. Нещо не беше наред. Спря се. Тя лежеше на дивана с крака върху масата. От уредбата долиташе тиха музика. Били Холидей пееше „God bless the child“10. Беше си сложила червило и зелена рокля. Косата й блестеше, светла и гладка. Той си помисли: „Красива е, спор няма“. Но се взираше упорито в нея.
— Какво има? — попита тихо тя. В гласа й не се долавяше и следа от притеснение.
— Какво правиш? — запелтечи той.
— Почивам си.
Отправи му ослепителна усмивка.
— Вечерята е готова. Якоб звънна. Идва всеки момент.
„Мирише на хашиш — мислеше си Сейер. — Тук, във всекидневната ми. Познавам тази миризма, характерна е, не мога да я сбъркам“. Онемя напълно. Беше като каменна фея, като риба на сухо. Миризмата се стелеше тежко над цялата стая. Вторачи се диво в балконската врата, приближи се и я отвори. Беше така неописуемо изненадан, идиотски сащисан!
— Конрад — промълви тя. — Изглеждаш толкова странно.
Той се обърна бавно.
— Ъ, не. Хрумна ми нещо.
Гласът му звучеше необичайно. Опита се да помисли. Якоб ще пристигне всеки момент. Сара не изглежда надрусана, но не е изключено да й проличи. Якоб ще реши, че той знае и го одобрява, а не е така. Какво, по дяволите, да прави? „Тя е психиатър — мислеше си той. — Работи с тежко болни хора, мнозина съсипани тъкмо от наркотици — хероин и екстази. А е седяла тук и се е друсала. На дивана ми. Мислех си, че я познавам. Не, не е било така. Как е могло да й хрумне!“ На челото на Сейер се появи необичайно дълбока бръчка.