НАЙ-ГОЛЯМОТО УВАЖЕНИЕ!
Вътре в него звучеше музика — напълно ново усещане. Повече няма да позволи да го карат да се чувства неловко. Времето, прекарано заедно, трябваше да придобие ново измерение. Андреас беше по-хубав, по-умен, по-популярен, имаше повече пари и по-хубави дрехи, но, дявол го взел, беше педераст! Думата навеждаше Зип на следните асоциативни връзки: разкъсвания на ректума, вазелин и мръсотия под ноктите. Нали това се бе мислил винаги? Сам по себе си животът е отличен. Той лично е напълно нормален. Мигом го връхлетя споменът за силната възбуда, която бе почувствал току-що от ръката на Андреас. Но, дявол да го вземе, притиснаха го, а той се намираше в най-силната си възраст, кипящ от живот и желание. А и никой не ги видя. Деляха една съдба, едно странно преживяване, силно и плашещо, но щяха да намерят нещо друго. Нещо по-добро. Беше сигурен в това. Не, не сигурен, но се надяваше. Както може да се надява само мъж на осемнайсет години.
Обърнаха гръб на мъртвите и се отправиха към центъра. Вървяха, без да разменят и дума. Бяха се запътили към нещо страшно, нещо наистина ужасно, по-лошо от случилото се току-що. И двамата бяха залитнали по крачка встрани, но сега вървяха в правия път. Гледаха мрачно изпод вежди към всеки срещнат, свиваха рязко в странични улички с ръце, пъхнати надълбоко в джобовете. Ножът на Андреас се поклащаше до бедрото му. Трябваше да си набавят спомен от тази вечер, който да засенчи онова, другото. Когато след време се обърнат назад, щяха да могат да се позоват на това друго нещо, но и двамата щяха да знаят за какво става въпрос: че всъщност се отнася за проклетата вечер, когато се намериха един върху друг в тревата. Зип си спомняше острите хълбоци до бедрата си, но преглътна спомена — искаше да продължи напред. Наближаваше полунощ. Най-добре беше да изоставят центъра и да отидат в по-тихи квартали. Отваряха си очите, но всеки старателно отбягваше погледа на другия — беше прекалено рано. Утре, може би. Нощта щеше да ги поведе. Подминаха киното от лявата им страна и пресякоха улицата. Зад гърба им останаха павилион „Готен“, една оптика и магазин за коли втора ръка. Ставаше все по-тихо и по-безлюдно. А там, сякаш изпратена от самия дявол, вървеше една самотна жена.
Забелязаха я едновременно: здраво сложена жена в кафяво палто с обувки на висок ток, макар да беше очевидно, че не е свикнала с тях. Без да продумат, ускориха крачка. Вървяха в такт като един общ бдителен организъм, тръгнал на лов, с глави, наведени близо една към друга като при важен разговор. Рано или късно тя щеше да се обърне и да ги види. Още не бяха съвсем сигурни какво ще правят с нея. Тя просто се появи така удобно — вълнуваща игра за две големи, непредвидими деца. Нещо в тревожния силует им подсказа, че е съвсем сама, че никой не я чака. Жена около шейсетте, поне така им се струваше, която обикаля улиците посред нощ, без да я посрещне съпруг или син. Естествено, че е сама. И след като върви пеша, едва ли е далеч от вкъщи. Или не е посмяла да се нареди на опашката за такси. На опашка за такси са убивали хора. Сигурно чете вестници както всички останали. И тогава тя се обърна. Гледаха я право в бялото лице. Веднага се забърза, но се движеше трудно заради обувките. След не повече от осем-десет крачки се обърна отново, пресече улицата по диагонал и се прилепи до прозорците на агенция за недвижими имоти. Излъчваха каскади светлина, може би там се чувстваше в по-голяма безопасност. Прекоси един парк, зави вляво и остави центъра зад гърба си. Сега вървяха по улица „Турнегата“ и наближаваха едно възвишение. Тя отново зави наляво. Пътят минаваше през известен вилен квартал със стари къщи. На Андреас му хрумна идеята да се разделят.
— Аз ще я последвам — прошепна той. — Ще се успокои, когато остане само един. Ти претичай през градините нагоре, така че да не те види от пътя. Отиваме на гости на бабата!
Зип се подчини. Гледаше след жената и си мислеше колко е уплашена, може би си страхуваше, че ще умре. Обувките трополяха силно по асфалта. Андреас я следваше нагоре по хълма; Зип на свой ред се шмугна в една градина и се затича през храсти и овошки, невидим в тъмнината. Андреас продължи след нея, вече чуваше забързаното й дишане. Опита се да си придаде вид на небрежно шляещ се човек. Тя се обръщаше постоянно, а той, от своя страна, вървеше с равномерни крачки. Чувстваше се хладнокръвен, плъзна ръка да провери дали ножът е на мястото си. Тя вървеше и навярно се молеше. Насред стръмнината зави. Той си помисли, че сега тя се чувства почти в безопасност. Подмина отбивката към къщата й, хвърли поглед в нейна посока и чу стъпките й по чакъла. Една порта се затвори. В ключалката се завъртя ключ. В този момент той се намираше точно от горната страна на къщата, провря се през плета, промъкна се в градината, напълно скрит от тъмнината между дърветата. Стоеше и слушаше. Усети нечий дъх във врата си.