е бутаха и ръчкаха, псуваха и крещяха. Не можех да застана там за нищо на света. За кратко се поколебах, докато замръзвах, без да съм в състояние да взема решение, а това е непривично за мен. Чисто и просто трябваше да вървя. До полунощ оставаха пет минути. Поглеждайки нагоре към осветената църква, си помислих както децата: „Това е часът на духовете“. Огледах се объркана, но видях само шумната опашка за таксита и няколко мотаещи се самотници. Една свободна кола се плъзна до другите, изгаси лампата и отново изчезна. Дали да не изчакам на ъгъла, докато опашката намалее? Тогава една двойка приближи и застана най-отзад. Запалиха по цигара. Пресякох площада и поех по главната улица. Нямаше опасност, докато вървя по главната улица, а тя стига чак до парка. Чак там става наистина тъмно. Последният склон е оскъдно осветен. Вървях от дясната страна на пътя, колкото мога по-бързо, но обувките ми убиваха. Опитвах се да не привличам с нищо вниманието — все пак съм си аз — обувките обаче ме издаваха. Същия успех щях да имам и със звънче на врата. Ела и ме хвани, ела и ме хвани! — крещяха обувките. Имах пари в чантата, но не много. Не съм идиот. Само за такси. Минах край оптиката и магазина за велосипеди. По едно време ми се стори, че чувам стъпки зад себе си, но не се обърнах. Ако там имаше някого, щях да изпадна в паника. До вкъщи не оставаше много. След няколко минути всичко щеше да е свършило. Мислено си представях къщата, която щеше да ме посрещне с добре дошла — моята къща със зелени рамки на прозорците и външната лампа, предвидливо оставена да свети. Постоянно ми се струваше, че чувам нещо: леки стъпки, не трополящи като моите, и не се сдържах. Тогава ги видях! Двама млади мъже. Смъмрих се строго. Бяха хора по улицата, вървяха по същия път, толкова е просто. Но изглеждаше, сякаш ме зяпат, оглеждат ме като евентуална жертва, ние жените, нали сме истерични, винаги мислим за най-лошото. Но пък и знаем какво е да израснеш в един мъжки свят. Ускорих крачка. Обърнах се отново да провери. Все още биха там. Залепих се до витрините, за кратко се почувствах на сигурно на светлото. После отново навлязох в тъмнината. Когато се обърнах за трети път, единия го нямаше. Отдъхнах си — това беше добър знак. Беше си отишъл! Но не намалих крачка. Мислех си за всичко, което може да се случи. Не, не се страхувах, че ще умра. Нито пък молех Господ за това. Но има по-лоши неща от смъртта, които могат да ме сполетят. Внимателно ги премислих и си казах, че това никога не бива да се случва. Така си мислим понякога и то все пак се случва. Като онзи път, когато се разболях и се наложи да лежа в болница. Да се грижат за мен. Вървях по стръмното нанагорнище и си мислех за болницата и за всичко, което се случи. Истински кошмар, който почти засенчи причината да постъпя там. И помогна. Чувах стъпките през цялото време. Това, което ме плашеше, бе фактът, че той не ме задминава. Млад мъж с дълги крака — трябваше отдавна да е отминал. Вече виждах покрива на къщата, чувах как бие собственото ми сърце, краката ме боляха, потях се в тесния корсаж. Умишлено блъснах силно портата, сякаш някой в празната къща би чул и би станал от стола си. Оставаха ми само няколко крачки. Стълбите са с пет стъпала. Изведнъж се сетих, че не съм си извадила ключа и трябва да ровя в тясното пространство на чантата си. Стоях под светлината като жива мишена. За щастие обаче намерих ключа и го пъхнах в ключалката. Вратата се плъзна. От облекчение в гърлото ми се надигна плач. Младият мъж щеше да се прибере вкъщи и да спи. Вземи се в ръце, Ирма! Вперих поглед в тъмната кухня. И ахнах силно. В мрака светеше червено око. Кафе машината не беше изключена. Беше пълна до половината с кафе. Бях излязла от вкъщи, докато кафе машината е била включена, можеше да изгоря цялата красива къща, а тя е всичко, което имам. Изскубнах контакта. Миришеше на истинска пекарна. Запалих светлината и вдигнах каната от плоскостта. Трябваше да се подпра на кухненския плот. Дойде ми прекалено много. Посещението на театър, бутаницата, разходката из черния като нощта град, непознатият мъж и включената кафе машина. Изправих се. Щеше да мине много време, преди да ми се случи отново. Проклинах се заради това. Влязох в банята. Застанах с гръб към огледалото и пуснах роклята на пода. Измъкнах тесния корсаж през главата. Пъхнах ръце в един халат. Бял е, от чист инат халатът е бял. Обаче аз никога не нощувам в чужда къща. Застанах на вратата и се загледах в кухнята. В раираната пътека. Нещо за пийване щеше ми дойде добре. Имах вино в избата, затова навих пътеката и капакът в пода се показа. Хванах халката и я повдигнах. Тогава се случи нещо. Чух шум от коридора. Не бях заключила вратата! В ужаса си, заради светещата кафе машина, бях забравила да заключа; бях претичала през помещението с единствената мисъл да предотвратя катастрофата. Стоях вцепенена, взирах се и не вярвах на очите си. Един мъж приближаваше към кухнята с нож в ръка. Очите му, единственото нещо, което виждах под ръба на синя шапка, блестяха от решителност. На лицето си имаше кърпа, а погледът му бе вперен в чантата ми, която стоеше върху масата. В нея имаше двеста крони. Но имах бижута и сребърни прибори, както и още пари в сейфа вътре в кабинета на Хенри. Първите секунди всичко беше тихо. Той сякаш обдушваше стаята, все едно миризмата на прегоряло кафе го учудваше. После ме зяпна. Поколеба се, ножът трепереше. Направих крачка назад, но той ме последва, притисна ме към кухненския плот, допря острия нож под брадичката ми и изръмжа: