Зип се покатери на една купчина дърва зад къщата на Андреас. Иззад пердето проникваше слаба светлина. Прозорецът беше залостен. Доколкото си спомняше, Андреас винаги спеше на отворен прозорец. Помисли си, ето пак стоя някъде като нещастен воайор. Леглото му беше грижливо оправено. Видя покривката на бели и черни райета, изпъната отгоре. Видя и плаката на „Доорс“. Върху бюрото стоеше празна бутилка от кока-кола. Андреас го нямаше никакъв. Зип беше така сигурен, че ще го намери да лежи в леглото си. Но него го нямаше. Скочи обратно долу. Оставаше му само да се прибере. Къде, по дяволите, би могъл инак да отиде? Ще почака до следващата сутрин и ще позвъни? Притеснението му премина в яд. И той тръгна отново. Мина покрай църквата и гробовете. Вървеше бързо по улиците с ръце в джобовете и дяволски сам. Една нощ — от това се нуждаеше. Със светлината щеше да дойде и разрешението, едно или друго глупаво обяснение. Андреас винаги имаше обяснение. Заключи след себе си. Изтича към приземния етаж. Събу тесните дънки. По кожата на бедрата му, влажна и студена, се бяха очертали ивици от двойните тегели на панталоните. Легна на дивана и се зави с одеяло. Загледа се в тъмнината. Андреас направи всичко. Самият той само стоя и гледа. Никой няма нищо срещу него. Накрая в него се промъкна крехко успокоение. Точно преди мракът да го погълне, се сети за стола. Все още стоеше под нейния прозорец. Какво щеше да си помисли жената? Какво си бяха мислили самите те? Не бяха мислили, просто се впуснаха в авантюрата. Изведнъж видя пред себе как малкото пеленаче се удря в камъните; малката уста с голи венци; разпененото море, сърдитите писъци. „Това, което имаше между нас — помисли си той, — приключва тук“.
Дълго време лежах и треперех като от треска. Не ми беше нито добре, нито зле. Представлявах просто тяло, което живее собствения си объркан живот без логическа свързаност. Сънувах, че червото расте. Показва се бавно, но сигурно и накрая започва да се влачи по земята. Наложи се да го навия и да го нося в ръце, така че всички да го виждат: огромна плетеница от черва. Вижте! Тогава се събудих вкъщи. Не бях забравила за ужасното нещо, което лежеше в избата. Просто за момент го бях изолирала настрани като зло куче, което няма как да ме достигне, защото е вързано на верига. Но сега слабо изръмжа. Отворих очи и се вторачих в тапетите на цветя. То отново изръмжа, този път по-силно. Лежах вцепенена, опитвах се да разтълкувам странните звуци. Същевременно съзнавах съвсем ясно, че не съм луда. Не съм луда. Мисля ясно, разказвам всичко точно както си беше, с най-големи подробности. Четете ли още?
Отново настъпи тишина. Дали не беше остатък от сън. Тогава то взе да вие. Първоначално нададе издължен слаб вой, после зави по-силно. Никога не съм чувала толкова тъжен вой. Идваше от създание, попаднало в огромна беда, измъчвано от ужасна болка. В главата ми се промъкна луда мисъл, но я прогоних. Не бе възможно. Светът не може да е толкова лош! Вече беше достатъчно зле. Но звукът идваше отдолу от избата. Приглушен вик, сякаш нямаше сили и му струваше огромни усилия да изкрещи. Седнах в леглото и потреперих от ужас; заврях края на възглавницата в устата си. Мъжът беше жив! Лежеше долу в студената изба и викаше за помощ! Хвърлих се по корем в леглото и притиснах възглавницата към главата си. Не издържах да го слушам. С тези викове, идващи сякаш от ранено животно, викаше мен. Сигурно можеха да го чуят и други. Съседите. Хората, които минават по пътя. Щяха да се спрат и да се заслушат, да запомнят адреса. Вероятно щяха да си помислят, че измъчвам някого. Гадеше ми се. Защо дойде тук? Само да можеше да замълчи! Накрая станах и много предпазливо пресякох стаята. Стараех се да не чуе стъпките ми над главата си. Явно го измъчваха силни болки. А беше само едно момче. Как можеше да крещи така? Никога не съм чувала някой да крещи така болезнено, с толкова много страх в гласа. Едно младо момче стои съвсем само долу в тъмното върху леденостудения под.