Госпожа Бренинген представляваше държавна институция и не възнамеряваше да се препира. Позвъни в кабинета на Скаре и кимна към двойната стъклена врата. Жената изчезна по коридора. Скаре стоеше на вратата и чакаше. Тя го огледа от горе до долу, явно не особено въодушевена от това, което вижда.
— Извинете. Да не би да сте аспирант или нещо подобно?
— Моля?
Той премигна.
— Въпросът е сериозен.
„Предположих, след като си дошла тук“, помисли си Скаре. Усмихна се, припомняйки си една дума от Библията за търпението.
— Казва се студент — уточни той учтиво. — Не, завършил съм. Нека си дойдем на въпроса.
— Искам да обявя сина си за издирване.
Той й показа един стол.
— Синът ви е изчезнал? От колко време го няма?
— Не се прибра тази нощ.
— Значи става въпрос за една нощ? — маневрирайки, той се връщаше на мястото си зад бюрото.
— Знам какво си мислите. Че няма причини за притеснение. Но строго погледнато, не може да знаете. Не го познавате.
Скаре леко поклати глава. Познаваше тази ситуация. Синът не се е прибирал и преди. Сега тя иска да си отмъсти веднъж завинаги и да му вгорчи живота. Няма значение, той все пак трябва да си свърши работата. Извади стандартен формуляр „Съобщение за изчезнало лице“ и се приготви. Попълни населеното място, датата и часа, собственото си име и служебното си положение.
— Пълно име на изчезналото лице?
— Андреас Николай Винтер.
— Галено име или прякор?
— Няма, никога не с имал.
— Роден?
— 04.06.1980.
— Постоянен адрес?
— Живее при мен. Улица „Капелен“, номер 4.
— Добре. Нужно ми е описание. Ръст и телосложение. Носи ли очила, такива неща.
Тя се зае да описва сина си. Без брада, без очила, никакви отличителни белези, хубави зъби, източен диалект, нормално психично състояние. Сто осемдесет и пет сантиметра височина, светлосини очи, хм, на границата със зелените, ако трябва да бъдем точни, дълга, къдрава, червеникавокафява коса. Нищо специално в походката. Скаре пишеше. В съзнанието си изгради картина за изчезналия, която едва ли отговаряше на действителността.
— Използва ли карти за плащане? — попита полицаят.
— Не искаше да има.
— Случвало ли се е и преди да не се прибере през нощта?
— Това, мисля, няма значение за случая — отвърна тя кисело.
— Напротив — възрази Скаре. — Има.
— За да го пъхнеш най-отдолу в архива и да го сметнете за по-незначително.
— Вашият син е възрастен — подхвана Скаре внимателно, лавирайки по острието на ножа, който представляваше тази жена.
— Възрастен, няма що — тросна се тя.
— В юридически смисъл. Затова гледаме на него като на такъв. Простете за тези въпроси, но сигурно разбирате, че след като синът ви е пълнолетен и навярно е в състояние сам да се грижи за себе си, за момента няма да разглеждаме случая като особено драматичен. Ако ставаше въпрос за дете, всичко би било различно. Предполагам, сте съгласна?
Гласът му звучеше изключително приятелски.
— Обикновено се прибира вкъщи.
— Вероятно ще го направи и този път. Повечето се появяват относително бързо. Някои са изморени след ферибота до Дания или някой купон, оказал се малко по-бурен от обикновено. Случвало ли се е и преди? — повтори въпроса си той.
— Да се връща с ферибота?
Погледна го наранено.
— Не може да си го позволи. Случвало се е и преди — призна тя. — Веднъж. Е, да речем, два пъти. Но не му е навик.
— Ще разберем какво се е случило. Заедно? — попита с надежда.
Тя отвори чантата си и извади снимка. Скаре се загледа във фотографията. Наистина беше необичайно красив. Естествено е майката да се страхува. „Стегни се“, помисли си полицаят.
— Кой е правил снимката — попита с любопитство.
— Защо питате? — остро реагира тя.
— Кой знае — сви рамене той. — Опитвам се да бъда любезен по мой непохватен начин.
— Извинете — прошепна тя. — Не съм съвсем на себе си. Станах в осем и отидох да го събудя. Работи за „Cash & Carry“. Видях, че не е спал в леглото си. Изчаках до десет, преди да звънна в магазина — работи в една железария, но не беше отишъл на работа. Бягал е и преди. Признавам.