— Ядосана сте му — констатира Скаре с благ тон. — Защото ви причинява тези номера с изчезването?
— Естествено, че съм ядосана!
— Повече ядосана или повече уплашена? — Гледаше я със сините си очи.
— Няма го — прошепна тя. — Сега поне направих какаото мога.
— Ще напиша доклад. Нека снимката остане тук. Ще разпратим съобщение за издирване. На първо време до БеПе.
— Какво е това?
— Бюлетина на полицията. Те поддържат връзка с централните власти във всички северни страни. Знаете, живеем в епохата на информационните технологии. Това, мисля, е добро начало?
— А телевизията и вестниците?
— На първо време най-вероятно не. Други вземат тези решения. Разбирате, нали — усмихна се той, — аз съм просто обикновен полицейски служител.
Запретна ръкавите на ризата си. „Само не бива да реши, че тук не се действа. Ако знаеше всъщност…“ — помисли си Скаре.
— Как е облечен?
— Памучни панталони. Доста светли. Тениска и светла риза отгоре, вероятно е жълта. Не го видях, когато излезе, само извика от коридора, но жълтата риза липсва в гардероба му. И черни обувки. Хубав е — добави тя.
— Да — усмихна се Скаре. — А баща му? Какво казва той?
— Не знае.
— Пътува, може би?
— Напусна ни — отвърна тихо тя.
— Не е ли редно все пак да го уведомим?
— В такъв случай няма да съм аз.
Тя леко се затвори в себе си. Скаре я погледна изпитателно.
— Добре е да си сътрудничим. Възможността да е при баща си не е малка?
— Няма начин! — възрази тя бурно.
— Проверихте ли?
— Не.
— Позвънихте ли на приятели?
— Той има само един. Вчера бяха заедно. Звъннах, но никой не вдигна. Ще позвъня пак.
— Тогава сигурно е там?
— Не. Познавам майка му. Щеше да го изпрати вкъщи.
— Значи на практика може и двамата да са изчезнали?
— Не знам. Стига ми единият.
— Трябва ми името на бащата — каза Скаре. — И името на този приятел. И телефонен номер. Ако ви е трудно да се свържете с бащата, ще го направим ние.
Тя се замисли за малко, опитвайки се да съобрази вариантите. Пак да влезе в конфронтация, от която така се боеше? Отново да се гмурне в калта, утаила се най-сетне.
— Какво ще направите сега? — поинтересува се майката.
— Заявлението е заведено. Ще се свържем с вас, ако нещо се появи. Предлагам да си стоите вкъщи, в случай че той звънне.
— Не мога да седя вкъщи и да чакам. Не издържам.
— Работите ли?
— На непълен работен ден. Днес съм свободна.
— Опитайте се да не се ядосвате. Едва ли ще му трябва точно това, когато се появи.
— Какво искате да кажете? Вие нали не се притеснявате за него? Нали твърдите, че е заминал с ферибота.
— Не — възрази Скаре уморено. — Не твърдя това. Нека сега да почакаме и ще видим. Представете си, че той седи вкъщи и ви чака.
Напомни си, че именно това бе искал и за него бе мечтал винаги. Да работи в служба с хората.
— Навярно имате семейство, с което да разговаряте? Което да ви подкрепи?
Госпожа Винтер посегна към окото си. Чу се слаб звук, подобен на щракване, докато тя ожесточено разтриваше бедната си очна ябълка.
— Трябва ми такси. Ще ми повикате ли едно?
Скаре постави съобщението в пластмасов джоб, позвъни на централата и ги помоли да уредят кола.
— Моля ви, позвънете, когато той се появи. Не забравяйте.
Наблегна на думата „когато“. Госпожа Винтер изчезна. Излезе през вратата с твърда крачка и измъчено изражение. Приличаше на човек, изпълнил неприятно задължение без възнаграждение. Скаре остана на стола си, загледан в снимката. „Андреас Винтер — мислеше си той. — Признай си. Лежиш някъде под някоя завивка с адски махмурлук. До момиче, чието име не помниш. Предполагам, че е сладка, поне снощи е била. С малкото останали ти сили се питаш какво извинение да сервираш на работа. Силно главоболие. Симптоми на треска. С това лице положително ще омаеш шефа и ще го умилостивиш. Независимо дали е мъж, или жена“.
На вратата внезапно застана Конрад Сейер. Всеки път Скаре оставаше поразен от високия му ръст. Какво присъствие! Сега той се настани на свободния стол с изражение, сякаш го е правил със собствените си ръце. В следващия момент се наведе към обувките си и издърпа чорапите си нагоре. Ластиците им биха отпуснати.