— Има ли нещо?
Видя снимката. Взе я и я разучи щателно.
— Вероятно не. Но е красив. Няма го от вчера. Андреас Винтер. Живее с майка си.
— Изглежда наистина очарователен мъж. Провери дали не е привлякъл нечие внимание в града.
— Хубаво е, че госпожа Винтер не може да те чуе.
— Сигурно гуляе някъде. Има нещо около младите мъже и майчините тенджери. — Сейер беше умерено заинтригуван. Случаите като този бяха прекалено много, но и имаше редица други по-сериозни неща, които го занимаваха. Например Робърт, който за голямо отчаяние на адвоката, настояваше да се обяви за виновен за убийството на Анита. „А това ще се нареди — мислеше си. — Прибирай се вкъщи, Андреас“.
Новият ден си проправи път. Останах в леглото до девет. От спалнята се завлякох в кухнята. Смутих се от собствените ми тътрещи се стъпки. Наистина ли звучах така? Наистина ли беше така? Вторачих се в малката неравност под пътеката, създадена от желязната халка. В избата ти лежи мъртъв мъж и крещи, Ирма. Това е един реален кошмар, който няма да свърши! Отидох до телефона. Дълго стоях със слушалката в ръка. Накрая набрах номера на магазина, в който работех. Учуди ме, че си го спомнях. Че мозъкът ми не е окупиран изцяло от онова ужасно нещо в избата, че все пак функционира. Все още имах способността да извикам нужната ми информация, когато му потрябваше. Ние, хората, сме забележителни създания. Но се налагаше да звънна. На всяка цена трябваше да предотвратя вероятността някой да се появи на вратата ми. Мисълта причини неволен хрип в мен. Можех да лежа мъртва там, да лежа с дни, докато миризмата стигне до съседната къща. Попаднах на Мерете.
— О, не, Ирма, болна ли си? Да, извини ме, но ти никога не боледуваш, разбираш ме! Ще ги държа изкъсо, да. Остани си вкъщи, колкото ти е нужно.
Остана много доволна. Всички други са по-млади от мен, действам им потискащо. Сега им се отваря възможност да се развихрят и да говорят зад гърба на клиентите, колкото им сърце иска. И зад моя, разбира се. Изобщо не съжаляваше. Както обикновено имах право, винаги съм имала. Представих си Мерете в малкия кабинет зад щанда. Поглежда в магазина към Линда — онази с изкуствените нокти. Разменят си съзаклятнически усмивки. Не, не бях учудена, винаги съм го знаела.
— Благодаря — прошепнах. Гласът ми сякаш отказваше да ми служи.
— Ходи ли на лекар? — попита тя бързо, доволна, че е запазила присъствие на духа насред опиянението от радостта.
— Сега ще позвъня. Но вероятно ще отсъствам няколко дни.
— Не бива да мислиш за нас. Ще се оправим с магазина.
Да, помислих си, все пак никога не съм си въобразявала, че съм незаменима. Продължих: Сега чувам гласа на Марете за последен път — висок, подобен на чуруликане. Вече могат да правят каквото си поискат. Аз никога няма да се върна.
— Скорошно оздравяване — пожела ми Марете набързо. И в следващия момента изчезна. Тя плуваше в свое море, без да съзнава всъщност колко надълбоко е дъното. За момент ме обзе съжаление към нея, към всички млади, които знаят толкова малко.
За момент останах на мястото си и се заслушах. От избата не се чуваше никакъв звук. Реших, че вече е мъртъв. Не е преживял нощта. В противен случай сега щеше да крещи, щеше да е чул гласа ми и да вика за помощ.
И той извика. В ужаса си съборих апарата. Навярно е чул как се блъска в пода. Кошмарът изобщо не бе свършил, той лежеше там долу и все още викаше. Трябваше да звънна за помощ!
Облякох си жилетка и се загледах в раираната пътека. Да звънна за линейка? Защо не съм се обадила по-рано? Откога лежи там? От около полунощ? Аха, сериозно? И защо? Защото си мислех, че е мъртъв. Що за отговор е това? Свлякох се на един стол. Виждах само покривката на цветя, неизменната покривка, чиито цветя бих избродирала с тези ръце, бод след бод. Отне ми цяла година, тя е моята гордост. Извинете. Отнесох се, но покривката е красива, стоя до нея. Малко кафе, може би? Вторачих се в кафе машината. Едва ли ще стане по-лошо от едно кафе. Станах и отворих крана. Той отново изкрещя, този път малко по-слабо. Включих радиото. Какво ли си мисли сега, като чува музиката? Че положително съм луда. Но не бях луда, именно това ме плашеше. Всъщност се чувствах с целия си разум. Една кутийка в мозъка ми все още стоеше отворена и болезнено ясна.
Долу е студено. Ако се промъкна и метна одеяло отгоре му? Няма да го гледам, просто ще го завия и ще изтичам обратно горе. Нуждаех се от време. Естествено, че ще го открият. Щях да наредя нещата така, но първо трябваше да намеря решение за себе си. Имаше прекалено много неща за обясняване. Нямам сили за това. Какво ли щяха да си помислят — Ингемар, колегите ми от магазина. Ами ако излезе във вестника? Погледнах навън. През прозореца видях градината. Малката беседка и края на плета. Видях покрива на съседната къща. Те виждаха кухненския ми прозорец от втория етаж. Спуснах пердето. Но размислих и го дръпнах обратно. По това време винаги стоеше дръпнато настрани. Всичко, което можеше да се възприеме като необичайно, трябваше да се избягва. Донесох одеялото от червения стол. Вълнено одеяло с ресни, твърде плътно. Когато си почивам след вечери, го отритвам настрани. Стоях с него в ръце. Какво ще си помисли той? Ще започне ли да крещи още по-силно? Дали хората на улицата ще го чуят? Започнах да навивам пътеката. Мушнах цялата си ръка в голямата халка. Отново се заслушах. Всичко беше тихо, сякаш той също слушаше. Бавно повдигнах капака. Знаех, че сега светлината ще падне отгоре и ще освети лицето му. Останах така с бумтящо сърце. Тогава чух няколко тихи стенания. Изглежда си мислеше, че спасението идва. Нищо не можеше да ми направи — трябва да се бе почупил при падането. Отказвах да възприема, че това се е случило в собствената ми къща. Стъпих на най-горното стъпало. Предстоеше ми лесна задача: да сляза надолу по стъпалата — всичко на всичко девет — да поставя одеялото върху него, после се обръщам и се качвам обратно. Щях да извърша едно добро дело. С ъгълчето на окото си видях бялото лице. Или малкото, което се показваше от него над кърпата. Защо не я бе свалил? Не можеше ли да движи ръцете си? През цялото време гледах в краката си, винаги го правя от страх да не падна, да си счупя нещо и да попадна в болница. До долу ми остана още малко, но трябваше да скоча, защото краката му препречваха последните стъпала. Разгънах одеялото, малко непохватно, защото бях нервна. И после го метнах отгоре му. В никакъв случай не биваше да поглеждам очите му, за да не ме обземат някакви чувства. Но усещах погледа му, знаех, че той ме гледа. Чуха се няколко бълбукащи звука. Взрях се в пода отдясно на главата му и различих локва кръв, вече съсирена. Обърнах се и тръгнах нагоре. Той наново закрещя. Искаше вода. Не беше пил отдавна. Не можех да го оставя да умре от жажда. Трябваше да се кача, да взема вода и да сляза обратно. „Най-ужасното от всичко е — помислих си, — да умреш бавно от жажда“. Дали можеше да пие от чаша? Или да изсмуче водата от мокра кърпа? Изведнъж се почувствах замаяна. И внезапно, без предупреждение, нещо друго, страшно вълнуващо, се прокрадна в съзнанието ми. Бавно се заизкачвах по стълбите и го обмислях. Не притежавах нищо на този свят. Ничие лице не се озаряваше при вида на Ирма Фюнер. Ала животът на този млад мъж лежеше в моите ръце.