Зип скочи от леглото. Беше спал на приземния етаж. И тогава си спомни всичко. Часът беше единайсет, вестникът бе пристигнал. Андреас вероятно е на работа. Каквото и да се бе случило през нощта, сега той е на работа. Обикаляше из железарията с кривата си усмивка. И също така е обратен, не беше за вярване. „Какво ми има? — мислеше си Зип обезпокоен. — Кое в сигналите, които излъчвам, го накара да се пробва? Да не би да са тесните дънки, за които все ми се подиграва? Дали и други педерасти са го пожелавали, без той да разбере?“ Стисна юмруци. Дланите му бяха потни. Какво ще каже, когато се срещнат? Можеха ли да говорят за секс и да се занасят както преди? Да забравят какво се случи — окей, в наложителни случаи; но да се правят постоянно, че няма нищо — дали ще се получи? Когато отидат заедно на кръчма, Андреас щеше ли да седи и да зяпа момчетата? Може би винаги го е правил? Къде се е дянал, по дяволите? Взираше се в „Блейд Рънър“ на масата. И тогава чу стъпки по стълбите. Майка му се показа на вратата.
— Прибрал си се късно, правилно ли разбирам?
Каза го с усмивка. Не държеше да знае какво прави, стига да е здрав и да се прибира вечер. Обичаше да има компания в къщата. Повечето на тази възраст пътуват, тя правеше каквото е по силите й, за да го задържи. А докато нямаше и работа, не можеше да тръгне закъдето и да е.
— Защо не спиш? — попита той кисело.
— Имах лека смяна — отвърна тя доволна. — Дремнах малко между два и пет.
Постави ръце отстрани.
— Телефонът звъня. Не успях да го вдигна.
Андреас!
— Трябва да ида в центъра АМО17 — подхвърли Зип и се изправи.
Челюстта й направо увисна. Да не би най-накрая да е дошло времето да си потърси работа?
17
АМО — център за обучение и допълнителна професионална квалификация за безработни. — Бел.прев.