— Имате ли деца?
— Имах син. Ингемар.
— Имах? Мъртъв ли е?
— Не знам. Не съм го чувала много отдавна. Така че, доколко знам, е мъртъв. — Обърна се отново. — Времето изтече. Казахте минута.
— Значи се разминавахте с Андреас? — Скаре се опитваше да задържи погледа й възможно по-дълго.
— Много пъти — отговори тя кратко. — Той не ме интересуваше.
„Не е съвсем наред“, заключи Скаре и попита невинно:
— Дали не се е забъркал в нещо?
— Като нищо. Знам, че Руни разправя друго. Помоли ме да кажа някоя добра дума за него, но вие сигурно се интересувате да знаете истината.
— Абсолютно — огледа синята кухня: двете врати вероятно водеха към баня и спалня. Гласът на лентата. Същият глас. Беше напълно сигурен. Защо беше дошла в управлението? Какво се опита да му каже? — Бих искал да чуя истината — повтори той.
— Вижда ми се способен на това-онова. Той и онзи негов приятел, с когото винаги са заедно.
— Познавате ли го?
— Наричат го Зип.
— Говорихме с него, но той не знае нищо.
Ирма Фюнер се усмихна.
— Винаги така казват. Времето изтече.
Скаре стана с неохота. В тази къща витаеше нещо; нещо, което не пасваше. За няколкото изминали минути огледа повечето неща. На кухненската маса лежеше тетрадка с химикалка до нея. Три шишета белина стояха на плота. Два черни чувала, може би с боклук, се виждаха до стената. Тя сякаш чистеше след себе си. Сякаш щеше да заминава.
— Какво искахте тогава в кабинета ми? — попита остро той. — Какво искахте, когато позвънихте?
В този момент Скаре имаше чувството, че се хвърля от висок планински връх, без да е запознат с условията долу.
— Да съм звъняла? — Тя вдигна очи към небето. — Не би ми хрумнало.
Изведнъж изостави всичко и го погледна. Тежкото тяло потрепваше леко.
— Не ми остава много — възкликна тя болезнено.
Тогава видя отново онзи пламък зад очите й. Думите й го удариха като юмрук. Лицето й не чакаше отговор, беше констатация. Скаре стоеше отчаян и я гледаше в очите. Как да постъпи? Какво да направи? Нищо. Просто да си тръгне и да докладва на началника си. Сините стени на кухнята го затваряха заедно с това човешко същество и сега му се струваше, че се приближават, че помещението се смалява и всичко извън него става далечно и неясно. Гледката през кухненския прозорец, красивата беседка и голямата бреза бяха просто картина. Извън тези сини стени нямаше нищо.
— Значи вечерта започна в кръчмата — подхвана Сейер. — Отидохте, за да успокоите нервите ли?
— Не разбирам за какво говорите?
Извикаха го за втори път. Означаваше ли това, че знаят нещо повече? Дали жената е съобщила за кражбата на чантата? „Уморително е да стоиш толкова дълго на ръба на пропастта — помисли си той. — Предпочитам да падна“.
— Хайде, кажи пак кога се срещнахте.
— Както казах. В седем и половина.
Сейер потропваше с химикалка по масата. Заради тракащия звук Зип го наблюдаваше внимателно.
— Нещо не разбирам — произнесе той бавно. — Не разбирам защо лъжеш за това.
— Не лъжа.
— Срещнали сте се много по-рано. И нещо се е случило.
— Срещнахме се в седем и половина!
— Не. Андреас е излязъл от къщи в пет и половина. Обикаляли сте из града с колата.
Зип мислеше така напрегнато, та чак мозъкът му пращеше. Кой ги е видял, освен жената при Фюрулун? Дали е настъпил моментът да застане очи в очи с мъртвото дете, което бе успял да забрави за кратко като своеобразно обещание за бъдещето, че един ден ще бъде изтрито, все едно е нещо нереално.
— Значи някой лъже — констатира мрачно Сейер и пусна химикалката. — Спрели сте някого и сте попитали за пътя.
— Ъ?
— Едно малко момче. Вероятно сте се позабавлявали с него. — В този момент Сейер се взираше в ръцете си. — Сигурно сте искали само да го поизплашите малко, а?
На Зип така му олекна, че почти му се прииска да се посмее.
— Да, разбира се. Едно малко негърче. Не сме го тормозили. И го срещнахме на път за кръчмата. Малко преди осем, там някъде.
— Малкото негърче — натърти Сейер — е мое внуче. Носи часовник на ръката си. Били сте в зелена кола. Андреас е коментирал якето му. Било е 18:15. И не ми разправяй, че не сте го тормозили! — Гласът на Сейер бе придобил заплашителен оттенък.
— Внучето ви? — Зип хлъцна от изненада. Изведнъж се оказа възможно, помисли си, главният следовател внезапно да протегне свит юмрук и да го цапардоса. А какво знае той за методите на ченгетата? Мамка му, трудна работа!