— Андреас влюбен ли е в теб? — попита неочаквано Сейер.
Зип усети как му прилошава. С кого са говорили? Никой не знае за това, във всеки случай не и негърчето. Дали не е някой в града?
— Извинете — избоботи, напрягайки се да следи приумиците на този мъж. — Вече мисля, че разбирате погрешно нещата.
— Случва се всъщност. В такъв случай ме извини. Андреас хомосексуалист ли е?
Зип сметна, че може би не би било зле да използва тази сламка. Така ще изпрати полицая в погрешна посока. Ще държи мислите му далеч от другото.
— Да — отвърна смирено. — Поне така мисля.
Не портиш. Напротив, мамка му!
— Какво те кара да мислиш така? Пробва ли се с теб?
— Не! Той не е идиот.
— Всички имаме своите моменти на слабост. Дали е било трудно, как мислиш?
— Не разбирам за какво говорите.
— Изглежда ти е трудно да понесеш мисълта, че се е възбудил от теб? Ядоса ли се?
— Само се изненадах — промърмори накрая.
— Удари ли го? Малко по-силно?
Постепенно Зип проумя накъде бие той.
— Не — каза тихо. — Искаше ми се, но не го докоснах.
— Отмъщаваш си по друг начин. Криеш информация. Стремиш се да спасиш собствената си кожа ли?
Никакъв отговор.
— Скъпи, Зип — Сейер сниши гласа си до шепот. — Как ще се измъкнеш от това?
— От кое?
— Това, в което си се забъркал. Може би за теб ще е добре, ако Андреас не се появи повече?
— Не е така, мамка му!
— Търся причина — продължи Сейер. — Причина да не ми казваш истината. Както ти казах и предния път, дано да е много добра. Така ли е?
Зип кършеше ръце.
— Да — простена. — Така е. И няма да кажа нищо повече. Искам да си ходя! Нямате право да ме задържате.
— Както повечето институции и ние си имаме някои вратички.
Зип се вторачи колебливо в него.
— Времето между осемнайсет часа до момента, в който влязохте в кръчмата. Как го прекарахте?
— В колата. Обикаляхме. Зяпахме момичетата.
— Ти си зяпал момичетата — поправи го Сейер. — Какво се случи?
— Нищо.
— Защо тогава искаше да скриеш този интервал от време?
— Не си спомням.
Продължиха така. Зип се удивляваше от собствената си упоритост; от наличието на толкова много воля; от способността си да подлуди човек. Беше удивително, никога не бе допускал, че е способен на подобно нещо. Но другият също притежаваше воля. Дърпаха ли, дърпаха, всеки от своя край на едно невидимо въже. Зип ту стенеше от изтощение, ту изведнъж отново вземаше надмощието. За първи път в живота си се бореше с някого. Истинско изпитание на силата. Беше забележително колко много и различни чувства възникваха и изчезваха. И най-важното — това му харесваше. Харесваше мъжа от другата страна на масата.
Сега вече бе единствено въпрос на време. Скоро полицията щеше да е на вратата ми. Видях го по младия сержант, надушваше, че в къщата става нещо. Очите му сновяха наоколо и попиваха всичко, изпълнени с решителност. В избата беше хубаво и топло. Стоях неподвижна и гледах Андреас. Всъщност не му липсваше нищо, погрижих се добре за него. Внезапна мисъл ме удари като плесница. Той никога не би направил същото за мен.
— Заминавам — осведомих го.
Опита се да задържи погледа си върху нещо. Изискваше определено усилие. Накрая намери крушката на тавана.
— Скоро ще дойдат и ще те приберат. Току-що бяха тук. Полицаите. Ще оставя вратата отворена. Чуваш ли ме?
Затвори очи. Не каза нищо. Дори не се зарадва.
— Всичко това, което забърка! — продължих примирено. Клекнах на стълбите. — Защо не ми обясниш кой си? Защо дойде? Искам да разбера?
— Не би разбрала — прошепна той. — Никой не би разбрал.
— Та ти не ми даваш шанс. Винаги има никакво обяснение. Това прави нещата по-лесни за приемане.
— Не съм по-лош от другите — изсумтя той леко.
Сбърчих чело.
— Познавам много хора, които никога не биха нахлули в дома на една самотна жена. С нож и тем подобни. Не бива да омаловажаваш нещата, Андреас.