— Проклетата картина ще бъде ли някога завършена? Ходиш там от месеци — Зип си дръпна по-здраво от цигарата. Не разбираше защо му се струва, че се приближава до нещо опасно. Същевременно нещо го теглеше натам. Хрумна му, че никога не е виждал Андреас разгневен. Винаги се държеше спокойно, говореше тихо и изглеждаше задоволително по същия начин. От единайсет години си бе все същият.
— Отнема година да създадеш добра картина — уточни Андреас, сякаш поучаваше някой малък дрисльо. Преплете краищата на шала си — подхождаше на ризата му.
— По дяволите, една година? Има да събереш още много сладости.
Зип изтръска цигарата си през прозореца.
— Представи си, че стане известна, и изложат картината, така че всеки да може да я види. В банката, например! Или в „Сага Кино“. Господи, това би ме довършило.
Зип изключи колата от скорост. Андреас наблюдаваше търпеливо червената светлина.
— Никой няма да ме познае — отвърна спокойно.
— О, така ли? Да не е нещо от рода на Пикасо, с уши от едната страна на главата?
От Андреас се разнесе уморен смях, издигнат над това безгранично невежество.
— Картината ще стане добра — заключи той просто.
— Колко е възрастна тя всъщност?
Андреас намигна благо.
— Достатъчно възрастна, за да владее повече изкуства от ученичките, с които ти се занимаваш.
Зип обожаваше подобен тип. Обожаваше всичко, намекващо за постиженията му в леглото, за които лично той имаше доста високо мнение. Ах!
— Кучи син — ухили се дръзко. — Възможно ли е едно хористче да научи някой и друг номер?
Именно тогава Андреас се обърна към него, точно когато светлината се смени с жълта. Измери Зип от горе до долу — от четинестата коса, която никога не искаше да легне, чипия нос и трапчинката на брадичката, закръглените бедра и неизменните му претенциозни дънки. ЛАСТИЧНИ. С малката си глава и силния торс Зип напомняше на онова, което всъщност представляваше. Бройлер. Започна да се поти. Андреас седеше и го преценяваше — тялото му, всяко дребно нещо. И ги отхвърляше. Зип нямаше да има шанс при Жената. Съжаляваше, че започна разговора. Винаги свършваше така. Опитваше се, но не стигаше до никъде. Мамка му, как няма пари за по едно! Тайно изучаваше приятеля си. Андреас имаше стил. Ходеше с широки панталони и свободни ризи. Нищо друго. Носеше мокасини, никога маратонки. През лятото навиваше ръкавите и разкопчаваше копчетата. Но никога не сменяше широките дрехи, светли и леки. Развяваха се около него, правеха го да изглежда по-слаб, с още по-издължени крайници. Зип, от своя страна, тъпчеше същия брой килограми, а именно седемдесет и три, в тениски и тесни дънки, които му седяха като чорапогащи. Отгоре носеше кожено яке — късо и широко в раменете, което обаче не му придаваше желаната атлетична форма. По-скоро изглеждаше като напомпан. Учудваше се, защото не беше дебел. Беше леко кривокрак и с негърско дупе, но това не се набиваше толкова на очи. Завиждаше на Андреас за неговия стил и елегантност, но не виждаше смисъл да му подражава. Ефектът нямаше да е същият. Не че му липсваха мацки. Но дори и там Андреас имаше надмощие. Пренебрегваше ги. С изключение на Жената. А той все още не знаеше колко е възрастна. Трийсет? Или повече? Четирийсет или петдесет? Зип имаше леля на петдесет. Мисълта го накара да настръхне. Жена на петдесет. С деца и прочие. Как ли изглеждат жените там, долу, след като са изкарали от себе си цяла камара малчугани? Със сигурност се различават от момичетата.
— Тя има ли деца? — попита спонтанно той.
— Много — кимна Андреас. — Пет или шест.
— Дявол да го вземе, трябва да има прекалено много място в такава жена?
Андреас вдигна прозореца и леко кисела усмивка се настани на устните му.
— I have seen things you wouldn’t believe.5
— О, значи…?
— Много, много по-дълбока, Зип.
Високо над града, обърната към реката, се намираше красива къща от началото на миналия век. Малко запусната, но зелената ламперия все още удържаше на времето и вятъра. Тук живееше художничката Анна Фен.
Една ранна лятна вечер тя обикаляше наоколо из големия пазар и наблюдаваше хората. Имаше тренирано око. „Повечето хора не са красиви“, мислеше си тя. Обикновено представляват случайна комбинация от елементи на двамата им създатели. Дълги ръце и крака от татко, но мънички длани и сгънала от мама. Почти никой не се отличаваше с хармонична цялост. Почти никой не правеше впечатление. Независимо от това тя знаеше, че не става въпрос дали човек е тежък или лек, груб или фин, а как се движи в пространството — със съзнанието кой е и с гордост за движеща сила. Или е натъпкан в нещо, с което не се самоопределя. И тогава в едно открито заведение видя Андреас да седи с приятел. Първото, което видя, бе, че той скучае. Животът не му беше достатъчен. Имаше нещо важно, което досега не бе открил. Не особено оригинално, това важеше за повечето хора. Но той не седеше там с втренчено изражение, въртейки постоянно глава след момичетата, или погълнат от въпроса дали пък някой не наблюдава тъкмо него. Седеше напълно спокоен, опънал дългите си крака под масата. Анна видя кожените обувки на фона на паважа и памучната риза на фона на светлата кожа; леко движещата се коса, тънките пръсти около чашата. Той почти лежеше в стола, опрян само на двата задни крака. Само това, че седеше по този начин, в перфектно равновесие, с риск да се преобърне и да си тресне главата в камъните, а все пак изглеждаше така отпуснат, така безразличен, така неуязвим, й направи впечатление. Огледа приятеля му. Не си подхождаха. И двамата бяха потопени надълбоко в по половин литър бира, но все още не пияни. Инак изглеждаха като повечето младежи. Не принадлежаха към никоя определена група, не бяха рокери, пънкари или контета, а обикновени момчета на малко под двайсет. Но Андреас притежаваше неангажирана елегантност и разкошна грива, дълга до раменете му. Тя се опита да си представи цвета. Ако смеси карминеночервено, печена сиена и светла охра и добави няколко отблясъка от слонова кост, тогава вероятно би го наподобила. Приближи се. Раздели лицето му на части, както правят художниците: челото, страните, очите, челюстта и осъзна, че той не е така поразително красив по класическия начин. Очите му бяха леко по-дълбоко разположени, носът — дълъг и тънък, извит, а към върха слизаше надолу към устата, леко по-малка от идеалната, но правилна и красива. Брадичката беше тясна и издадена. Над дясната вежда имаше белег по рождение, почти преминаващ навътре след границата на косата. Общият ефект беше силен. Невъзможно бе да го игнорираш. Беше слаб, с дълги крайници и освен това се отличаваше, въпреки възрастта си. Поигра си с мисълта как ли изглежда гол. Има нещо в младите момчета, което изчезва, докато се превръщат в мъже. Моментът, в който тялото се колебае преди последната крачка към тежестта на възрастния. Сега той се намираше там. Кожата му имаше отблясък, напомнящ сметана. Беше или студент, или момче на първата си нископлатена работа. И сигурно се нуждаеше от пари. За миг му обърна гръб. Взря се към една осветена витрина в рокля, която не можеше да си позволи. Не, бъди честна, прекалено къса е за теб, Анна! Засмя се на себе си и пак се обърна. Не искаше да го заговаря, докато са двамата, боеше се да не го изложи. Затова зачака търпеливо. Рано или късно един от тях щеше да отиде до тоалетната под пазара. Докато чакаше, тя го постави в позата, която веднага реши, че ще му подхожда. Това вяло, безразлично изражение също представляваше поза, броня, която използва. Приятелят му не го схващаше. Той изглеждаше по-млад и вероятно малко по-тъп. Освен това той внезапно стана и изчезна. Анна Фен бързо пристъпи към действие. Отиде до масата и се приведе.
5
I have seen things you wouldn’t believe. (англ.). — Виждал съм неща, на които няма да повярваш. — Бел.прев.