— Разкажете ми всичко, което се сетите за външния им вид — помоли той.
— Не се сещам нищо — отговори тя вяло с безизразен глас. Не беше изключено да е дрогирана. Някой безпомощен лекар не бе понесъл да гледа болката й.
— Опитайте — подкани и той. — Възможно е да извикате отделни фрагменти в паметта си, ако се напрегнете.
— Да се напрегна? — Думата я накара да повдигне глава и да го изгледа невярващо. Едва имаше сили да се държи изправена на стола. — Защо да ви помагам? — попита със слаб глас.
— Защото говорим за двама мъже, които трябва да почувстват колко е сериозно стореното. Няма да можем да ги осъдим за смъртта на сина ви, но нека поне се уплашат, та да попречи да се случи отново.
— Не ме засяга — отново вдигна глава и го погледна.
— А това, което казвате… дори и самият вие не си вярвате. Дори отсега нататък да убиват по едно бебе на седмица, не ме интересува.
Той търсеше с какво да я извади от вцепенението й.
— Сега не — отвърна, — но да речем след година. Ще се измъчвате при мисълта, че не сте опитали, че те все още се разхождат наоколо, сякаш нищо не се е случило.
Тя се изсмя уморено. Сейер стана и отиде до прозореца, както правеше често. Водата течеше в равномерен поток. Неизменно една и съща, тя носеше посланието, че нещо ще остане непроменено, дори след като всички си отидат. Ще тече нататък, ще се вълнува при поривите на вятъра, ще се удря в камъните солена и бурна.
— Седите тук — обърна се той и я изгледа, — следователно сте решили, че можете да помогнете. Защо инак ще дойдете? Аз бях изгубил надежда. Пропиляхме много време.
Думите му привлякоха вниманието й.
— Не — заекна тя. — Мисля, че съм се надявала на обяснение. Нали винаги има обяснение?
— Обяснение ли? — Все едно той имаше такова. Поклати бавно глава.
— Можете да ми помогнете — настоя той тихо. — Макар аз да не мога. И заради това се чувствах неудобно да ви моля да дойдете. Но ако оставите нещата недовършени, най-вероятно впоследствие ще съжалявате и тогава ще ви бъде по-трудно да си спомните.
— Единият носеше шапка — вяло и с неохота проговори тя.
— Шапка? — повтори той бързо. — Нека позная. Била е червена?
Забеляза нещо като мимолетна усмивка на устните й.
— Не, беше синя. С бял надпис. И малък бял кръст. Чувате ли? Бял кръст!
Той усети как ледът леко се пропуква. За първи път тя се отпусна.
— Караха малка зелена кола. Единият беше висок и много слаб, с дълги крака. И жълта риза. Не видях косата му, защото цялата бе скрита под шапката. Беше много красив, със светли очи, сини или зелени. Носеше широки панталони. Спомням си, че ги забелязах, когато той тичаше към колата — вееха са около него. Беше с черни обувки.
Сейер седеше със зяпнала уста. Тя направи описанието уверено. Младежът явно изглеждаше точно така.
— А другият? — заекна той. Същевременно един часовник започна да тиктака в главата му.
— Другият беше по-нисък и по-дебел. Светла коса, прилепнали дънки, маратонки. Тъкмо той се опита да спре количката — добави тя изведнъж. — Но не я стигна.
Нещо звучеше странно познато. Какво имаше в казаното от нея? Защо нещо мигновено го подразни: оставаше на заден фон, но сякаш се обаждаше: тук съм, за бога, не ме ли виждаш!
— Възраст ли? — прошепна, опитвайки се да разгадае странните сигнали, които се въртяха из ума му. Помисли си: „Ако поема дълбоко въздух, ще изчезне“. Затова остана задълго почти без кислород.
— Осемнайсет — двайсетгодишни може би.
Записваше си информацията с кратки ключови думи. И усета хубавото чувство, което настъпва, след като точките и линиите дълго и неприятно са се въртели пред очите му и накрая придобиват форма — ясна, доловима, почти красива. Нещо топло ромолеше през тялото му и той чувстваше, че го обича.
— Да си спомняте нещо по-точно около колата?
Той се напрегна да сниши гласа си до безпристрастно ниво, но не беше лесно.
— Не разбирам от коли — отвърна тя тихо. — Всички ми изглеждат еднакви.
— Все пак малка кола?
— Да. Малка, стара кола.
Той отново си записа.
— Този град не е голям. Ще ги намерим — прозвуча като обещание.
— Тогава сигурно ще сте доволни — усмихна се тя.