— Да лежиш неподвижен и да се клатиш нагоре-надолу. Водата да оближе всичко мръсно по теб.
Да оближе всичко мръсно от теб. Това може би. Но не и това да се удавиш в самия себе си. Да се свиеш, да усетиш как нещо се пръска зад очите ти, а след това и в гърдите, преди да подпухнеш и да се подуеш и всичко в главата ти да експлодира. И накрая, онова перде пред очите, за което бе чувал. Червено и топло.
— Представи си всички хора, които лежат мъртви под водата — продължи Сара. — За които ние не знаем.
„Този град е тъжен — помисли си той, — особено когато вали. Сякаш изоставен край брега на опърничавата река“. Но мостовете го впечатляваха, когато ги погледнеше всички заедно: красиво извити конструкции, обвити в блещукащи светлини. Сейер се вгледа назад към площада. Изведнъж пусна ръката на Сара. Тя проследи погледа му надолу към шлепа.
— Жена — изрече сепнато. — Стои на стъпалото. Водата е до коленете й!
Пусна кучето. Закрачи с дългите си крака, а тя се втурна подире му. Обувките на Сейер трополяха по асфалта и някои хора започнаха да се обръщат след него. Колберг ги пъдеше с лай; тежкото тяло се клатушкаше, идващите насреща хора се отдръпваха настрани при вида на едрото животно. Сейер наближи края на моста, заобиколи ръба и се втурна към стълбата. За миг се спря да си поеме дъх. Нещо се носеше по водата, нещо солидно и тъмно. Изтича надолу по стълбите и видя тежкото нещо да се поклаща. Потъваше бавно. Леденостудената вода влезе в обувките му, но той не обърна внимание, опитваше се да се ориентира в каква посока да се хвърли, за да я хване.
Сара извика.
— Не го прави. Течението ще те повлече!
Той се обърна наполовина, прецени, че тя има право — нямаше да се справи, щяха да потънат и двамата. Но не можеше да остане безучастен, да стои и да гледа как жената умира. Сара изтича надолу по стъпалата, хвана го за ръката и изкрещя в пулсиращата му глава.
— Няма да го правиш!
„Страхува се“, помисли си той учуден. В следващия момент тялото изчезна. Проследи с поглед малко петънце пяна. Видя бурното течение и си помисли: „Сега и аз се давя, както се удави тя“. Вдигна ръце и духна в тях.
— Беше жена — изрече тихо.
Потупа се по бедрото и намери телефона си. Колберг стоеше на ръба и лаеше. От всички страни се стичаха хора. „Да стоиш така — мислеше си той, — напълно неподвижен и просто да гледаш как някой потъва. Как може човек да постъпи така?“
Пожарът започна от кухнята. Кафе машината, стояла включена с часове, се бе загряла до червено. Малките пламъци бързо се разраснаха и облизаха пердето с буйни езици. Скоро обхванаха червения стол и пътеката на пода. Сега топлината трептеше в стаята, топеше пластмасата, разни предмети падаха и разнасяха огъня още по-нататък, към следващата и към следващата стая. През прозорците отвън се виждаха яростни пламъци. Един колоездач забеляза трептящата светлина. Пожарната бригада пристигна след седем минути, последвана от криминалните техници. Проправиха си път навътре, претърсиха стаите. Капакът към избата зееше като разтворена паст. Погледнаха надолу. Изтриха потта и чернилката от осветените си лица.
Беше тъмно като в гроб. Един полицай запали джобно фенерче. Обиколи наоколо с лъча светлина. Долу на пода лежеше нещо сиво-бяло. Дойдоха още полицаи. Стъпиха предпазливо на най-горното стъпало, огледаха следващото, докато светеха с фенерите си, и накрая гласовете им затихнаха. Взираха се в покривалото. Най-долу се наложи да го прескочат и да застанат отстрани. Найлонът, омекнал от топлината, вече не шумолеше. Отгърнаха го. Вгледаха се ужасени в това, което лежеше под него. Някаква невъобразима маса от найлон, коса и кожа. С две думи — нещо неописуемо.
Десети септември.
От погребението на майка си най-ясно си спомняше звука от сух пясък върху капака на ковчега. Не му излизаше от главата. Отвори прозореца, за да проветри стаята, седна и започна отначало. Върху бюрото му се трупаха различни фрагменти от голямата трагедия. Картината, макар и още неясна, бавно придобиваше форма. Но той не можеше да повярва на собствените си очи. Как се бе случило това. И защо? Извадиха от реката тялото на Ирма на следващата вечер след удавянето. Беше се спряло в стара, прогнила основа под моста, по който минаваше магистралата. Лежеше там и се поклащаше на трепкащата светлина. Речната вода бе измила торбичката, но тя все още стоеше на мястото си под тесния потник. И пожарът. И онова, което намериха в избата. Какво означаваше всичко това? Мисълта, че бе стоял в кухнята й, на няколко метра от него. Спомни си обзелото го усещане, когато стоеше там пред нея. Заключението, което си направи веднага: тя не е съвсем наред.