— А сега трябва наистина да си лягам — каза тя и подаде чашата си на Уилма.
За миг погледът й срещна очите на Куинтин и тя прочете нещо в тях, което не можа да изтълкува. Сякаш искаха да й кажат нещо, което устните не бяха в състояние да изрекат. Тя откъсна погледа си от неговия, объркана от чувствата, които той събуждаше у нея.
— Щом настояваш, скъпа. Приятни сънища.
Уилма майчински потупа рамото на Дарлин, която каза лека нощ на всички, като не си позволи да задържи погледа си върху Куинтин за повече от миг. Не желаеше да го сънува тази нощ. Копнееше са спокоен сън без сънища и кошмари. Когато се заизкачва по стълбите, изведнъж взе да й се вие свят. Чувството за световъртеж се появи изневиделица и тя се вкопчи в парапета, докато то премине. Но то не минаваше. Напротив, докато стоеше вкопчена в дървената ръкохватка, то сякаш се засили, а заедно с него я връхлетя някаква всеобхватна летаргичност, която затрудняваше всяко нейно движение.
Насили се да продължи нагоре, влачейки крака, стъпка по стъпка. Съпротивляваше се на непреодолимото желание да се свие на кълбо върху протъркания мокет и повече да не помръдне.
Какво ми става, недоумяваше тя. И друг път се беше чувствала уморена, но никога по този начин. С всяка крачка от устните й се изтръгваше тежко изнурено дихание и тя се попита дали няма да повърне всеки момент.
Най-сетне стигна стаята си, където се стовари върху леглото, без сили да се съблече, без сили дори да разплете плитките на косата си. Вихърът в главата й я плашеше, че ако помръдне, веднага ще повърне. Затвори очи и световъртежът като че ли леко се успокои. Просто беше уморена до смърт. Няколкото глътки алкохол явно бяха свършили останалата работа.
С дълбока въздишка Дарлин се отдаде на мрака, който я зовеше със сладки успокояващи шепоти.
Тя се носеше отвън в хладния нощен въздух като лист, откъснат от брулено от вятъра дърво. Долавяше мириса на боровата тора, която задълбочаваше нощните сенки, които заобикаляха Дарлин. Това бе сън. Тя знаеше, че е сън, защото много добре съзнаваше, че хората не могат да се носят във въздуха. Но всичко бе тъй истинско… тъй живо…
Как е възможно кожата й да настръхва от вятър, духащ в съня й? Как е възможно дърветата да миришат толкова силно в съня?
— Будна е — прошепна наблизо глас и я стресна, защото тя разбра, че не е сама в съня си.
— Не може да бъде — откликна втори глас. — Няма начин. Сипах достатъчно опиат в чашата й, за да я държи в несвяст през цялата нощ.
Умът на Дарлин запрепуска, опитвайки да се прехвърли отвъд прозрачната пелена, която я заобикаляше, да проумее какво се говори около нея, кои са тези хора. Гласовете като че ли бяха познати, но не можеше да им сложи имена.
Помъчи се да седне, насили волята си да остави зад себе си сънното състояние, в което се намираше, но не можа да помръдне. Беше в капан, неспособна да прави каквото и да било, освен да следва посоката, където щеше да я отведе сънят. Чак когато разбра, че не се носи във въздуха, а я носят през гората върху брезентова носилка, в гърлото й се надигна горчиво — лютият вкус на страха.
Щом не се носи из въздуха, значи това може и да не е сън… Сърцебиенето й се ускори, устата й пресъхна при тази мисъл. Ако не е сън… тогава какво става с нея и защо не може да помръдне? Кои бяха тези хора и какво искаха от нея? Видя звезди над себе си, покров от тъмнина, напръскан с далечни огнени светлинки измежду клоните на дърветата, танцуващи над главата й. Отново дъхащият на борова смола и сол нощен въздух накара кожата й да настръхне от студ и тогава направи ново откритие. Тя вече не беше облечена с джинсите и горнището от анцуг, които носеше вечерта. На себе си имаше дълга тънка бяла памучна нощница, която не я предпазваше от нощния вятър.
Сега видя и хората, които я носеха — по трима от всяка страна… Фигури, облечени в дълги черни роби, а дълбоки качулки скриваха лицата им от взора й. Опита се да ги различи все пак, но мракът на нощта бе прекалено гъст, а гънките на качулките успешно прикриваха чертите на облечените в роби.
Колко странно… Защо са се облекли така? Умът й мъчително се опитваше да открие смисъла на всичко. Помъчи се отново да надникне зад качулките и я обзе отчаяние. Кои бяха тези хора? Къде я отнасяха и защо изобщо я носеха?
Стани! — нареди й мозъкът, но между него и мускулите явно бе станало късо съединение, та желанието и физическата възможност не правеха връзка. Отново ледените пръсти на страха се впиха вътрешностите й, докато тя се бореше срещу парализата, държаща я в плен.
Това не е сън, а действителност! — крещеше мозъкът й в беззвучен ужас. — Това наистина се случва! — Мисълта караше сърцето й да тупти френетично, готово да се пръсне.