Намръщи се при спомена за горчивия, много особен привкус на алкохола, който пи предишната нощ. Опиат? Избута тази мисъл встрани, защото бе твърде ужасяваща, за да й търси отговор.
Единственото рационално обяснение беше, че боровата игличка се е пъхнала в косата й, докато Дарлин е била вчера на двора. Тогава духаше. Обяснението й се видя разумно.
След като си взе душ и се преоблече, тя отпрати целия епизод там, където му беше мястото… При безумните ярки кошмари, които я мъчеха. И нищо повече.
Закуси спокойно сама, обслужвана от Уилма, която беше разсеяна и необичайно мълчалива. Другите гости явно още не бяха станали, реши Дарлин, докато влизаше в дневната и сядаше пред празната каменна камина.
Облегна назад глава и изведнъж осъзна, че до този момент не й беше липсвала телевизията. Сега обаче й се гледаше някой комедиен сериал, изпитваше необходимост да слуша записания смях и плоските шегички. Макар да бе отписала снощния епизод като лош сън, все още усещаше някакъв уплах, от който не можеше да се отърси. Само след една седмица от нейната триседмична ваканция беше готова да си тръгне, да се върне в познатата къща на баба, да продължи живота си. Пребори се с неудържимото желание да ус махне от това място и неговите странни обитатели.
И все пак не беше готова още да се раздели с единия от обитателите. Куинтин. Дори името му я караше да пламне цялата. Между тях двамата не всичко бе приключило. Нещо се случваше, нещо, което тя не искаше да остави недовършено. Имаше чувството, че е метеор, който кръжи неконтролирано, а той е попаднал в нейната орбита и сблъсъкът им е неминуем.
Стана от креслото. Беше изпълнена с неспокойна енергия, която не й позволяваше да седи и да бездейства. Може би щеше да се поразходи. Взела това решение, тя се запъти към вратата.
— О! — възкликна неволно.
Куинтин бе изпълнил рамката, а устните се извиха в усмивка, щом я видя.
— Добро утро.
— Добро утро — поздрави и тя, както винаги обзета от задъхваща я паника — толкова силно я омагьосваше неговото присъствие.
— Добре ли спа? — Черните му очи я изучаваха напрегнато, сякаш бе наясно с всеки сън, който някога е имала или щеше да има.
— Да… — изчерви се тя. Не я биваше да лъже. — Всъщност, не. Цяла нощ ме измъчваха странни кошмари.
— Много хора вярват, че кошмарите крият в себе си тайните на бъдещето… Че трябва да гледаме на тях като на предупреждения.
— Предупреждения? Нима съм в опасност? — тихо попита тя, а сърцето й се разтупка тревожно.
— А, ето ви и вас двамата — проговори иззад гърба на Куинтин Уилма и прекъсна евентуалния му отговор. — Другите също са будни вече и питаха дали няма да пиете с тях кафе.
— Тъкмо излизах да се поразходя — обясни Дарлин.
— И аз ще изляза с нея — каза Куинтин.
Думите му доставиха удоволствие на Дарлин, но едновременно с това я изпълниха и с напрегната тревожност.
— Ами… добре тогава — каза Уилма и ги дари с една от бляскавите си — дори прекалено бляскави — усмивки. — Приятна разходка. Ще се видим по-късно.
И тя им се усмихна — същинска квачка, радваща се на двете си любими пиленца.
— Ще тръгваме ли? — попита Куинтин и погледна Дарлин с очакване.
Тя кимна, мина покрай него и Уилма и тръгна по дългия коридор към външната врата.
Въздухът тежеше от ароматите на умиращото лято и въпреки яркото слънце над главите им, усещаха щипещ хлад, предвещаващ наближаването на зимата.
Куинтин се запъти по пътеката към брега на океана, но Дарлин го спря.
— Да тръгнем насам — предложи тя и посочи другата пътека, водеща в обратна посока към близката гора. — Никога не съм ходила натам.
За миг, само един кратък миг, той се поколеба, но после сви рамене и тръгна до нея. Тя се запита дали действително е забелязала моментното му колебание.
Навлязоха в гъстака от дървета и хладният въздух стана още по-студен. Дарлин се зарадва, че предвидливо се беше наметнала с пуловер.
Погледна към Куинтин. Тъмносиният му пуловер бе опънат на раменете и гърдите, но падаше свободно около плоския му корем. Отново я връхлетя магнетизмът на физическото му присъствие.
Не беше ходила преди в гората и сега заоглежда с любопитство всичко, което ги заобикаляше. Листата на дърветата вече започваха да променят цвета си. Заобикаляше ги притаена смълчаност, която създаваше впечатление за някаква особена неподвижност. Тук беше по-тъмно, тъй като слънцето не можеше да прониква безпрепятствено през клоните, на дърветата.