После тръгна към него, рязко върната в съня си. Ръката й трепереше, когато я протегна и докосна студената твърдост на повърхността. Задъхваше се, докато усещаше канарата под пръстите си. Беше истинска… Боже господи, истинска беше! Спомни си допира й до гърба си…
Но ако камъкът бе истински, какво остава тогава за останалите среднощни образи? Ами хората в черни роби и дълбоки качулки? Смътно осъзна, че дочува пляскането на вълни. С помътнели очи забеляза едва сега, че от другата страна на камъка към океана рязко се спуска скалист отвее. И внезапно си спомни, че шумът на вълните присъстваше и в съня й.
Извърна се рязко, а очите й се защураха панически из поляната. Сън ли е било, или е била приспана и донесена тук? Въпросът крещеше в главата й и тя политна назад, встрани от камъка. А дали не е било поредното видение на нещо познато от минало, което не бе изживяла? Странното прилепчиво чувство, което не я оставяше от мига, в който стъпи в „Гарвановото гнездо“.
Тя се смрази, когато лъч слънчева светлина просветна през дълбоките сенки и се отрази от нещо златисто на земята до камъка. Връхлетяна от ужас, тя се наведе и го вдигна.
Златиста шнола. Същата шнола, която бе придържала сплетената й коса, когато заспа снощи изнемощяла на леглото. Тя прегаряше ръката й — безспорно доказателство, че Дарлин е присъствала физически снощи тук, на това място. Пое си спазматично дъх и я хвърли на земята. Ужасяващият кошмар е бил истински. Тя е била упоена и донесена в гората. Била е поставена върху камъка… А облечените в тъмни роби бяха припявали над нея.
Странноприемницата и нейните гости вече не й се виждаха просто странни. Те бяха злонамерени. Мирисът на злото смъдеше в носа й и от гърлото й се отрони стон, когато, осъзна, че по някакъв начин бе станала част от техните зловещи намерения. Да бяга! Тези две думи пищяха в кръвта й.
Трябваше да се измъкне оттук, да напусне това място. Тя беше в опасност, в смъртна опасност.
Обърна се и хукна слепешком назад по пътеката. Храсталаците и клоните на дърветата сякаш оживяха и се запресягаха да я удрят и дращят, протягаха бодливи пръсти, за да спрат бягството й. Сякаш природата около нея правеше неприкрит опит да я задържи тук завинаги. Истерични хлипове я давеха, докато си проправяше път през пътеката.
Сълзи замъгляваха зрението й. Ще стигне хана, ще си стегне багажа и ще се спасява по-далеч оттук. Нямаше представа какво точно става, но със сигурност не желаеше да остане, за да провери.
Забави крачки, когато внезапно се сети за Куинтин. Беше ли и той част от тази лудост? Играеше ли някаква роля в това, което ставаше?
Нетърпеливо избърса сълзи и наложи на дишането си нормален ритъм. Не може… Не може Куинтин да не е също толкова невинен колкото беше и тя. И все пак, колкото и да го оправдаваше сърцето й, не можеше да отрече мрачната му привлекателност, начинът, по който я омагьосваше, щом беше близо до него.
Омагьосана… Вещици… Вещери… Господи, нима това бе смисълът на ставащото тук? Беше ли се натъкнала неволно на сборище на вещери? На почитатели на Сатаната? Мисълта й се върна към черните роби, пламъците на свещите, странното скандиране и кръвта й се смръзна.
Всичко изведнъж си дойде на ужасяващото място и тя осъзна, че трябва да се спасява преди падането на нощта, когато пълната луна щеше да огрее земята. Отново се сети за големия плосък камък и си помисли: нищо чудно, че Уилма и Харолд се отнасяха към нея като към почетен гост. Тя щеше да бъде тяхното жертвено приношение.
Шеста глава
На влизане в странноприемницата Дарлин не срещна жива душа и това я зарадва. За миг се поколеба в полутъмния коридор, докато се чудеше коя да бъде първата й стъпка по посока на планираното бягство.
Ханът бе усамотен, до най-близкия град се пътуваше половин час с кола. Не й се тръгваше пеша, а кола на разположение нямаше.
— Ще повикам такси — промърмори на глас, но в този момент я споходи мисъл, която я смрази. Вече близо седмица живееше тук, а нито веднъж не бе чула телефонен звън.
Не може да няма телефон — каза си тя и отпъди отчаянието, което заплашваше да я екове. Все пак това е хотел — убеждаваше сама себе си. — Нали трябва по някакъв начин да се правят резервации. Изключено е да няма телефон. Тя трябваше само да го намери.
Докато се прокрадваше по коридора, до слуха й откъм трапезарията достигна тих разговор и приглушен смях. Погледна часовника си и изведнъж осъзна, че е време за обяд. Чудесно, каза си с първата искра на оптимизъм, проблеснала в съзнанието й. Може би докато се хранят и това отвлича вниманието им, тя ще успее да открие телефона.