Започна търсенето от дневната. Провери във всички чекмеджета, зад разните джунджурии, претърси и за издайнически жици. Нищо. Сълзи на безнадеждност запариха на очите й. Трябваше да намери телефон. Трябваше! Обезумяла от страх, тя премина в съседната стая — малка дневна, в която влизаше за пръв път. Надежда разцъфтя в гърдите й при вида на писалището в ъгъла. Сигурно ще има телефон върху него. Погледът й се плъзна по повърхността, жадно търсейки желания предмет. Видя какво ли не — книга за резервации, счетоводна книга, тежест за затискане на хартия.
Но телефон нямаше.
Огледа трескаво стаята с нейните полици, отрупани с книги, малката ниска масичка до старинно канапе за двама. Провери навсякъде, където един нормален човек би държал телефона си. Но тези хора не бяха нормални. Телефон нямаше.
Безсилие се надигна в нея и с въздишка на поражение тя се отпусна върху канапето. Кракът й, без да иска, събори от масичката голяма черна книга, от която при падането на пода се разпиляха фотографии. Фотографски албум.
Обзета от любопитство, тя се спусна на колене и събра снимките в ръка. Бяха стари черно-бели фотографии на хора, застанали в двора пред хана.
Бързо ги прехвърли и дъхът й секна при вида на едната снимка. Жената имаше къса и къдрава руса коса, а от двете страни на хубавата й усмихната уста танцуваха трапчинки. Мъжът до нея беше висок и хубав, с момчешка усмивка.
Дарлин ги позна веднага, макар че времето бе изличило донякъде образите им. И все пак, откакто бяха умрели, на тоалетката в стаята й стоеше тяхна снимка в сребърна рамка. Това бяха нейните родители. Студен страх я помете, завлече я с ледените си вълни. Защо беше тук снимката на нейните родители? Без някаква съзнателна мисъл в главата, тя продължи да преглежда купчината снимки. Не позна останалите хора, но откри още една на майка си и баща си. Малко момиченце със сериозни очи и руса коса седеше в скута на майка й. Дарлин знаеше, че момиченцето е тя и умът и запрепуска, опитвайки се да изтълкува всичко, свързано с това.
Смътното чувство за нещо познато, което не я оставяше намира от мига на пристигането си тук, чувството за вече видяно и преживяно, за deja vu, както казват французите, което така я тревожеше… Сега всичко си дойде на мястото по някакъв безумен начин. Значи е била тук като съвсем малка и повторното й идване бе разбудило смътни спомени, почти забравени с времето, може би несъзнателно потискани, за да успее да запази разсъдъка си.
Дъхът й секна, когато попадна на следващата снимка и очите от кошмарите й се втренчиха в нея. Бозавите тонове на старинната фотография само засилваха острото въздействие на тези очи.
Ръката й потрепери, докато се взираше в мъжа. Беше Куинтин, и същевременно не беше. Същите черти, но рисувани от много по-остра четка. Огънят, пламтящ в очите; бе покварен от злото. Това бяха очите от нейните кошмари и на нея й призля от ужас при мисълта, че не са били безумни образи, породени от въображението на изплашено дете. Те бяха истински, мъжът бе истински. Обърна снимката, неспособна да гледа повече тези очи. На гърба беше написано с мастило едно име.
Девън Маршал.
Девън Маршал. Куинтин Маршал. Сърцето й спря в гърдите. Господи, та това бе бащата на Куинтин! Знаеше го със сигурност. А това означаваше, че Куинтин е вероятно част от цялото това безумие, което я обкръжаваше. Тя притисна устата си с ръка, за да сподави един хлип. Моля те, Куинтин, недей. Моля те, Господи, нека той не участва във всичко това. В слепоочието й запулсира главоболие, а виденията от кошмара се върнаха да я преследват. Тя трябваше да се махне оттук.
Напъха снимките обратно в албума и го върна върху масичката. Не искаше да гледа повече… Нямаше и нужда. Всякаква мисъл за намирането на телефон я напусна, а нуждата да избяга стана неудържима. Излезе от стаята и хукна към стаята си с едничката мисъл да събере багажа си и да се измъкне от тази къща. Дори ако й се наложеше да извърви пеша сто мили… хиляда мили. Не можеше да остане тук и нито минута повече.
Щом влезе в стаята си, тя измъкна куфара си от дрешника и го разтвори върху леглото. Взе да сваля окачените си в гардероба и в дрешника дрехи, да вади къде що имаше по чекмеджетата и да ги хвърля в куфара, без да си прави труда да ги сгъва. Главоболието й се усили заедно с чувството за неотложност, която я притисна. Всяка минута, която се изнизваше, я изпълваше още по-силно усещане за надвиснала беда.
На вратата се почука и тя замръзна. Дъхът й секна в гърлото. Застана неподвижна. Затвори очи и се опита с усилие на волята да накара този, който чукаше, да се махне и да я остави на мира.