Доналд потупа Куинтин по гърба и се усмихна благодушно.
— И Куинтин, подобно на теб, бе заченат със специална: цел. Баща му беше един от най-доверените ни следовници. Куинтин бе поверен на Повелителя в церемония, скрепена с кръв. — Усмихна се първо на Куинтин, после отново на Дарлин. — Години чакаме настъпването на тази нощ, на този момент. Довечера, при пълнолуние, ще изпълните съдбата, която бе избрана за вас.
— Какво ще ни се случи? — прошепна Дарлин, а сърцето й се мъчеше да изхвръкне.
Усмивката на Доналд стана по-широка.
— В полунощ, когато пълната луна изгрее над главите ни, Куинтин ще се изпълни с духа на повелителя, а после на специална церемония ще те обладае на жертвения олтар. И ти, мила моя… — усмихна й се той широко като горд баща, — ще заченеш и родиш детето на Сатаната.
Светът се наклони и олюля и Дарлин усети, че се подхлъзва от ръба на здравия разум.
— Вие сте луди — изплъзна се от устните й, докато отстъпваше назад. — Вие всички сте луди.
— Хайде, хайде! Не е необходимо да си приказваме подобни работи — търпеливо я порица Доналд. — От теб зависи дали всичко ще мине гладко и спокойно, или ще си създадеш неприятности. Приеми съдбата си. Радвай се на участта си. Наслади се на играта с Дявола.
Тя се вторачи в Доналд, после прехвърли погледа си върху Куинтин, разходи го по чертите на лицето му, търсейки някакъв знак, някакъв намек за милост.
— Ти… ще ме изнасилиш?
Очите му все така отказваха да срещнат нейните.
— Ще направя всичко необходимо.
Гласът му беше лишен от чувства също като лицето му.
Дарлин изстена и се отпусна на ръба на леглото. Краката отказваха да я държат.
— Точно така, миличка. Почини си.
И Доналд махна на всички останали да напуснат стаята. За миг черните очи на Куинтин намериха нейните и в тях тя прочете напрегнато послание, което не съумя да изтълкува. То изчезна също тъй бързо, както се и появи, погълнато от мрака. Без да каже дума, той излезе от стаята.
— Трябва да се подготвиш за тази специална нощ на церемонии и магия — продължи Доналд. — Ще получим благословията на Повелителя и никой от нас няма да е вече такъв, какъвто е бил.
С тези думи той също се обърна и излезе.
Дарлин чу прещракването на ключа в ключалката и разбра, че отново е в капан, заключена в стая, откъдето не можеше да избяга. Не знаеше колко дълго седя неподвижна на леглото, опитвайки трескаво да проумее онова, което научи. От казаното излизаше, че родителите на Куинтин, както и нейните собствени родители, са били част от това гнездо на злото. Знаела ли е баба й? Защо Дарлин не е била предупредена? Сега разбра защо винаги се бе чувствала неловко в присъствието на чичо си Доналд. Потрепери при спомена как той изглеждаше в алената си роба.
Образи танцуваха в главата й, образи, които чак сега разбра, че са били спомени. През очите на детето, което е била, тя си спомни поляната, наблюдаваше големите, загърнати в роби, да вдигат ръце нагоре, да призовават демоните на ада. Спомни си също, че бе виждала сред тях и доктор Бенет и най-сетне проумя защо събужда у нея тревожни чувства.
Отново преживя страха, пробягал през нея, когато висок тъмнокос мъж с черни очи започна да зове силите на мрака да го изпълнят, да го погълнат. Нищо чудно, че толкова години бе потискала тези спомени… Те бяха отвратителни, изтъкани от отчаяние и ужас. Този ужас, изпитан от нея като дете по време на церемониите, бе породил блокаж в паметта й и тя не си беше спомняла преживяното през целия си съзнателен живот. И накрая си спомни как среща погледа на друго дете, застанало в противоположния край на поляната, и сега бе сигурна, че това дете е бил Куинтин.
Простена отново, а сърцето й се съпротивляваше на онова, което мозъкът вече знаеше. Куинтин бе част от това. Той беше не по-малко зъл от всички останали. Защо не я бе предупредило сърцето? Защо у нея все още живееше една малка частица, която искаше да се вкопчи във вярата, че присъствието му тук е една грешка, че е също толкова безпомощна жертва, колкото беше и тя? Глупачка, сгълча се сама за тази надежда, защото любовта бе още жива в глупавото й сърце. Накрая стана от леглото, давайки си сметка, че е седяла така с часове и се е опитвала да проумее предателствата, които я обкръжаваха. На родителите й… на чичо й… на Куинтин… Тя през цялото време е била безпомощна срещу техните машинации. Отиде до прозореца и видя първите сенки на здрача да се пресягат откъм хоризонта, носещи със себе, си мрака, изпълващ душата й с отчаяние. Скоро щеше да мръкне. Скоро щеше да настъпи полунощ и церемониите щяха да започнат. Дете на Сатаната… Предпочиташе смъртта.