Дворът, покрит с циментови плочи, я зовеше и тя си помисли колко ще е лесно да се хвърли от прозореца. Щеше да умре, но поне щеше да знае, че се е защитила от изнасилване върху кървавия олтар, използвана от хора с перверзни и злонамерени желания. И все пак, въпреки примамливия повик на смъртта, част от нея се държеше вкопчена в мисълта за бягство. Взорът й се спря върху голямата водосточна тръба, която се спускаше в ъгъла на сградата, скрепена с големи метални скоби… които би могла да използва като стъпала или за да се лови за тях с ръце. Беше опасно. Нямаше гаранции, но алтернативата бе ужасяваща и тя не желаеше дори да я обсъжда в мислите си.
С усилие, от което чак изпъшка, тя повдигна прозореца и се загледа в мрежата срещу комари, закриваща отвора. Изскимтя панически и взе да я раздира с нокти, без да обръща внимание на драскотините, оставящи дълбоки следи по ръцете й. Искаше да излезе навън, а мрежата бе застанала между нея и свободата.
След като не успя да я свали с голи ръце, тя отиде забързано до куфара си и взе да рови из несесера с тоалетните принадлежности. С победоносен вик измъкна ножичка и хукна обратно към прозореца. С треперещи ръце сряза мрежата, а страхът й вливаше нови сили. Трябваха й минути само, за да премахне тази бариера. Въздъхна с облекчение, свали цялата рамка и отново впери очи във водосточната тръба.
Сега й се видя съвсем тъничка и далеч не толкова солидна, колкото преди минути само. Попита се дали ще издържи тежестта й или скобите ще се откъснат от дървото и ще я запратят върху цимента долу.
Само да имаше друг изход… Но докато се взираше в тъмнеещото небе, разбра, че времето й е на привършване. Друг път към свободата нямаше. Изпълзя върху перваза и клекна на него. За да се вкопчи в тръбата, трябваше да скочи. Ако не я улучеше, щеше да се гмурне към смъртта. Но и в двата случая щеше да се отърве. Пое си дълбоко въздух и се метна през прозореца.
Седма глава
Усети, че лети във въздуха. Дъхът й изскочи със свистене мига, в който се удари в стената на къщата. Сграбчи тръбата и острият метал на скобата се заби болезнено в дланта й.
За миг остана просто да виси, умираща от страх, че всякое, дори най-малко, движение ще я запрати като камък долу върху цимента.
Погледна под себе си и се вкопчи още по-силно в тръбата, преборвайки се с виенето на свят. По горната й устна избиха капчици пот. Не гледай надолу — заповяда сама на себе си. Бавно, все още със затворени очи, започна да се спуска сантиметър по сантиметър. Краката и ръцете и търсеха сляпо всяка скоба, за която да се вкопчат.
Вечерните сенки танцуваха край нея и тя се усети забулена във влажната мъгла, която се надигаше от океана. Беше признателна, че я има, защото се надяваше, когато се спусне долу, тя да я скрие в сивото си було. Сантиметър по сантиметър, всеки белязан от болка, тя се придвижваше надолу, а надеждата караше сърцето й да тупти в слепоочието. Само да можеше да се отдалечи от странноприемницата, щеше да върви пеша, докато се добере до безопасно място.
Почти беше стигнала, когато чу над себе си някакъв звук. Погледна нагоре и зърна лицето на Уилма, надничащо през прозореца със свалената мрежа.
— Измъква се!
Викът на старата жена изпълни сърцето на Дарлин с чиста, неподправена паника.
Сподави плача си и бързо се спусна още няколко стъпки, след което скочи, а краката й поеха болезнения удар в цимента. Без да разсъждава, е едничката мисъл, че трябва да се спасява, хукна по пътеката пред себе си.
Вятърът, вдигащ вълни в близкия океан, свистеше в ушите й и развяваше косата й около лицето, но дори той не й пречеше да чува виковете на хората след себе си. Обърна се зърна тъмни фигури в парцалите мъгла, тичащи след нея, настигащи я, докато тя се препъваше, стъпваше накриво встрани от пътеката и се хлъзгаше в камъните.
Мракът се спусна рязко, сякаш нощта бе хищно животно, захапало деня на един залък. Само откъм близките вълни се виждаха леки отблясъци, а над тътена им чуваше как викат името й, отново и отново. Тя не спря, не се замисли. Беше програмирана да се спасява и всяка мисъл бе помитана встрани, докато си проправяше път през острите и хлъзгави камъни. Сълзите също пречеха на нейния бяг, замъгляваха зрението й, докато се опитваше да избяга от дявола.
Извика, когато се подхлъзна и падна на едно коляно. Камъните раздраха плата на джинсите и се впиха в плътта й. Дарлин стана, но усети, че от раната бликна кръв.
— Дарлин!
Дълбокият, до болка познат глас се разнесе непосредствено зад гърба й — толкова близо, че тя разбра: само ако се пресегне, ще я стигне.