Той я погледна, стреснат, и в този миг Куинтин рязко се отскубна назад и се отдалечи от него.
— Всичко свърши — каза той задъхано на по-възрастния мъж.
— Свърши ли? — Доналд отново се разсмя. — Аз ще си отида както го иска Повелителят!
И с тези думи той се обърна и се метна от скалата, а полите на червената му роба запърхаха във въздуха, докато смехът му отекваше до долу.
И после… тишина, ако не се брои шумът на неуморните вълни.
Дарлин разбра, че плаче, чак когато Куинтин се надвеси над нея и пръстите му нежно избърсаха сълзите й.
— Извинявай, Дарлин. Много съжалявам.
Той махна на един от мъжете, който бързо преряза въжетата. Щом тя се освободи, той я сграбчи в обятията си, а прегръдката му я стопли.
— Защо… Защо не ми каза, че не си от тях? — попита го тя, хълцайки.
— Не можех. — Гласът му беше тъжен като вятъра, задухал отново. — Трябваше да играя докрай. Те трябваше да вярват безусловно, че съм с тях, един от тях.
Целуна я по челото, по очите, милваше мокрите й от сълзи коси.
Тя се взря в очите му и видя, че в тях изобщо не горят огньовете на ада. Това бе пламъкът на любовта и неговата топлина се разля и в нея, изпълни душата й.
По-късно, след няколко часа, Дарлин и Куинтин стояха заедно в двора на странноприемницата и наблюдаваха как изгревът прогонва последните нощни сенки. Беше валяло през нощта и утринният въздух бе наситен със свежия дъх на прясно измит свят. Бурята отмина и слънцето прорязваше ярки бразди през небето, обещаваше топлина и красота.
Ръката на Куинтин беше силна, обгърнала плътно раменете й и тя знаеше, че ако погледне нагоре в очите му, те ще отразят любовта, грееща в нейните.
Бяха прекарали нощта в разговори. Той й разказа за семейството, при което живял, когато навършил шестнайсет — мъж и жена, които наричаше свои родители. Мъжът бил полицейски служител и когато Куинтин станал на възраст да вземе решение каква професия да избере, той решил да поеме по стъпките на мъжа, когото бил обикнал.
Разследването на смъртта на родителите си, което предприел самостоятелно, го отвело в странноприемницата и при сатанистите. Така той решил да навлезе в организацията и да изобличи човека, отговорен за тяхната смърт.
Тя му се усмихна.
— Знаеш ли, така и не повярвах на думите ти, че си пътуващ търговец, но имаше и моменти, когато истински повярвах, че си дяволът.
— Аз и бях известно време — тихо призна той. — Бях изцяло обзет от ненавист и от нуждата да отмъстя за смъртта на родителите си. Мисля, че изгубих и една част от душата си, докато преследвах тази цел.
Сърцето й потръпна в гърдите и тя отново изпита изумление от силната връзка, която я единеше с този мъж.
— Нищо й няма на душата ти. Аз щях по някакъв начин да разбера, ако беше черна. — Ръката му я обгърна и тя погледна назад към хотела. Потръпна при спомена за думите на Куинтин… че е бил построен върху кошмари. — Те всички са луди… обезумели.
— Не напълно. Единственият истински луд беше чичо ти. Останалите са просто глупци, изгубени души, търсещи нещо, което никой не е бил в състояние да им предложи.
— А нашите родители? — попита тя с болка, защото все още й беше трудно да разбере защо майка й и баща й са били замесени в тази история.
Той сви рамене.
— Знае ли човек какво ги е било обладало, за да се забъркат в нещо такова? Те са били овце, следващи обаятелен пастир, който им обещал, че светът ще падне в нозете им. — Погледна надолу към нея. Очите му бяха все така черни, но в тях вече нямаше тайнственост. — Важното, което трябва да помним, е, че родителите ни са се опитали да се измъкнат, за да ни спасят. Пожертвали са живота си за нашата безопасност.
Дарлин кимна и отново погледна назад към строгите очертания на странноприемницата.
— Какво ще стане с това място? — попита тихо.
— Съдът ще реши. Вероятно нищо. Единственият истински грях на Уилма и Харолд е тяхната глупост. Те не са знаели за убийствата. Ако изобщо получат присъда, тя едва ли ще е тежка.
— Имам ли основания да се страхувам?
— Нямаш никакви основания за страх от когото и да било от тях. Те не са нищо без водачеството на Доналд. — Ръката му отново я притисна. — Пък и нищо не може да ти се случи, когато съм до теб.
Тя му се усмихна. Беше й приятно да усеща силата му, красотата на духа му.
— Да не смяташ да прекараш остатъка от живота си редом с мен?
— Само вовеки веков — отвърна той. — Ако, разбира се, си съгласна да се омъжиш в Портланд, щата Мейн, за едно ченге, което доста често се увлича изцяло по работата си. — Той нежно отметна кичур коса от бузата й. — Чух, че имат отчаяна нужда от добри учителки в Портланд.