— Аз пък имам отчаяна нужда от теб — отвърна тя.
Очите му заблестяха с пламъка, който тя така бе обикнала, а устните му се спуснаха към нейните, погълнаха я, обгърнаха я. Този път Дарлин не се изплаши от дълбините, към които той я повлече. Не се изплаши от вълшебството на ласката му. Напротив, отдаде й се цялата.
Той неохотно прекъсна целувката. Пръстите му се провлачиха бавно и чувствено надолу по страната й, уловиха брадичката й.
— Колкото и да ми е неприятно да си призная, Доналд беше прав в едно отношение.
— Кое? — попита тя и го погледна с любопитство, опитвайки се да не обръща внимание на бушуващия пъкъл, който и най-малкото негово докосване запалваше в недрата й.
— Тук ни събра съдбата. Може би нашето предназначение е било да разпръснем злото… или просто да се влюбим. Така или иначе знам със сигурност, че сме създадени един за друг. Обичам те, Дарлин. А когато се сдобием с дете, то ще е заченато в любов, дете на светлината.
Тя му се усмихна.
— Да — прошепна и устните му отново се впиха в нейните, а тя за пореден път се понесе на жарките криле на страстта. Душите им сякаш се докоснаха, а после се преплетоха. Тя разбра, че той завинаги ще остане вътре в нея, че душевността им ще бъде едно, докато са живи и след това. Да, той бе обладал душата й, ала това бе най-сладкото обладаване, което някога бе познавала.