Ако Уилма Суонсън напомняше на Дарлин за птичка, то Харолд много й приличаше на крава с ваклите си кафяви очи и тромава походка, а лицето му бе застинало в израз на постоянно изумление.
— Добро утро, господин Суонсън — поздрави тя и забеляза особената смълчаност на останалите. Поколеба се още миг на прага с чувството, че е прекъснала някакъв личен разговор.
— Ела, ела да ни правиш компания — усмихнато я подкани Харолд. — Това са много специални наши гости и тъкмо им разправях за теб.
Дарлин се усмихна притеснено. Защо трябва да разказва на хората за нея? Просто се опитва да бъде мил, реши тя, и да ме включи в компанията.
— Значи това е Дарлин.
Към нея се приближи хубава брюнетка с изискан вид.
— Аз съм Сюзън Бенет, а плешивецът ей там е моят съпруг, доктор Уил Бенет — посочи тя към противоположния край на стаята, откъдето помаха с ръка пълен плешив мъж. — Останалите са Милдред Уокър, нейният мъж Джери, Кен Бийчам и жена му Сара.
Дарлин кимна на всички присъстващи.
— Заедно ли пристигнахте?
— Да, снощи, но не едновременно — обясни Сюзън. — Ние всички се събираме веднъж в месеца и отсядаме тук в хана.
— Чудесно… Нещо като клуб — отбеляза Дарлин и промърмори „благодаря“, когато Харолд й поднесе чаша кафе.
— Точно така… Макар че от трупата липсват трима. Очакваме ги тази вечер.
— Всички от един град ли сте… или може би имате еднаква професия? — попита Дарлин с любопитство, защото на вид бяха доста разнородна група. Милдред и Джери Уокър бяха поне е петнайсет години по-възрастни от останалите.
— О, не, просто имаме еднакви интереси и цели.
— Ето ни и нас! — влезе Уилма в трапезарията с пълен поднос в ръце и прекъсна разговора. — Сядайте около масата, а аз ще донеса останалото.
Закуската беше рядко вкусна, всички се държаха дружелюбно, ала Дарлин въпреки това усещаше някаква фалшива нотка в атмосферата, която я обви като наметало от лепкава сива материя. Не би могла да каже определено за какво става дума, не беше и нещо, изречено от присъстващите… Просто й се искаше да бъде далеч от тези хора.
Особено я тревожеше нещо в доктор Уил Бенет. Червендалестото му лице беше смътно познато, докоснато от нотка на нещо вече видяно — същото чувство, което натрапчиво я преследваше през последните три дни. Куинтин седна в срещуположния край на масата, мълчалив, някак си различен от останалите. Макар че не се обърна директно към нея, всеки път, когато тя вдигнеше очи, погледът му бе прикован в нея и я караше да се чувства все по-неудобно. Усещаше странните му очи, дори когато не го гледаше. Отчаяно се опита да съсредоточи вниманието си върху храната, но отново и отново погледите им се оказваха преплетени.
През цялата нощ се беше въртяла и мятала в леглото, преследвана от еротични, чувствени сънища. Сънища, в които двамата с Куинтин бяха главните действащи лица. Сънища, от които дори сега й пламтяха страните. Погледна го и се изчерви, когато той се усмихна с интимна тайнственост, сякаш знаеше всичко за сънищата й и ги споделяше с нея. Дарлин побърза да сведе поглед към чинията си и усети как бузите й пламват неудържимо.
След закуска се извини и напусна компанията. Изпитваше необходимост да е далеч от всички и най-вече от Куинтин. Сивата пелена, която тегнеше над нея, сякаш се разпръсна, когато вдиша свежия солен въздух на вътрешния двор. Седна с подскок на каменната преградна стена и се загледа във вълните, прииждащи и отминаващи, крещящи с глас, който по някакъв начин съумяваше да я успокоява.
За пръв път откак почина баба й си даде сметка колко е сама на този свят. Чичо Доналд бе единственият и жив роднина, но не бяха много близки. Докато се бе грижила за баба си, приятелите й се бяха придвижили в друга посока със своя живот и тя бе изгубила връзка с повечето от тях. И все пак въпреки самотата, тя бе доволна в момента от съществуванието си. А и нямаше как да не бъде доволна с цялата тази дива красота край себе си. Дарлин въздъхна дълбоко. Над главата й гръмко изкряска птица, сякаш я поздравяваше, и този звук допринесе за обхваналото я чувство на успокоение.
— Дарлин! — гласът на Уилма взриви покоя. Тя отвори очи и видя възрастната жена, забързана към нея, с лице, лишено от всякакъв цвят. — Слез, ако обичаш! Не сядай на стената! — Ръцете й ръкомахаха яростно, порейки въздуха.
Дарлин побърза да скочи долу на каменните плочи.
— Извинявай. Не исках да те плаша.
Уилма я сграбчи за ръката й силно я стисна.
— Може да паднеш, без да искаш, долу на скалите и сериозно да се нараниш… Дори да се убиеш! — Жената потрепери, сякаш ужасена от мисълта. — Ако нещо ти се случи, те няма да ми простят… — Тя се изчерви. — Искам да кажа… чичо ти… пък и аз… няма да си простя.