— Родителите ми загинаха, когато бях на осем години — отвърна той и чертите на лицето се напрегнаха, а очите му се присвиха. — Отгледан съм от няколко семейства, на които общината плащаше, за да ме възпитават.
— Много съжалявам. — Дарлин инстинктивно се пресегна и взе ръката му в своята. — Аз също изгубих родителите си още като малка. Бях едва четиригодишна, когато те загинаха в автомобилна катастрофа.
Той обърна ръката й така, че да може да я стисне едновременно силно и гальовно.
— Значи имаме много общо — погледът му сграбчи нейния и тя отново се почувства в капана на тъмните дълбини, които говореха на непознат език. — Ти си тъй хубава, тъй невинна.
Той произнесе последните думи със съжаление, сякаш невинността й в най-скоро време щеше да бъде накърнена или погубена и Дарлин усети как я обзема всеобгръщащ ужас. В същото време се улови, че неволно се стреми към него, жадна да усети черната жарава, пламтяща в душата му, изгаряща да се потопи в адските огньове. Искаше той да я целуне и той сякаш прочете желанието й да усети вкуса на неговите устни.
Докато устата му покриваше нейната, тя усети световъртежа на мрака около себе си, който я забули в мъгла на плътско удоволствие, прокудило от ума й всяка рационална мисъл. Устните му изпълниха съществото й с огън и тя разбра, че по някакъв начин целувката му се докосна до душата й, жигоса я, затвори й завинаги обратния път към онова, което тя бе преди тази целувка.
Докато той бавно отлепяше устни от нейните, тя отново се взря в очите му… едновременно познати и ужасяващи. Извивката на веждите, формата на самите очи призоваваха към нещо у нея, напомняха й за… Тя не можа да се сети. Знаеше само, че по някакъв начин той се бе уединил с нея, бе постигнал неразлъчност, която тя трудно щеше да забрави. Дарлин се отмести и наруши хипнотизма на впитите им погледи.
— Трябва да се прибирам. Сигурно е време за обяд.
— До обяда има още цял час — запротестира той.
Дарлин се изчерви, завладяна от чувството, че докато той я е целувал, времето е било спряло. Трябваше да се махне от него, да остане за малко насаме със себе си, за да уталожи трепета на нервите си. Усмихна се неуверено.
— Почти не хапнах на закуска, затова умирам от глад.
Той стана и й подаде ръка. Тя му протегна своята, но го пусна веднага, щом се изправи на крака, защото не искаше никакъв физически контакт между него и себе си.
— И аз съм гладен — каза той.
Тя го погледна и пак се изчерви, защото Куинтин ясно даде да се разбере, че не говори за физически глад. Погледът му недвусмислено се разхождаше по цялото й тяло и ставаше съвсем ясно какво има предвид. Върнаха се заедно в хотела, без да отронят дума. Слънцето се криеше зад облак, който хвърляше сенки върху лицето му. Дарлин отново потрепери и през тялото й премина тръпка на неопределен страх. Въпреки непреодолимото привличане, което изпитваше към него, в този човек имаше някаква тъмна страна и тя я плашеше. Не беше осезаема физическа заплаха, а някакъв по-дълбок, по-всепроникващ ужас — страх за духа й.
Никога преди не бе вярвала истински в злото като понятие, ала сега изведнъж си даде сметка, че се бои именно о него. От мига, в който Куинтин се появи в странноприемницата, тя се чувстваше обградена от злото, без да знае неговия източник. Вдигна поглед към Куинтин. Кой бе този хубав мъж и каква бе озадачаващата власт, която имаше над нея? Той ли бе източникът на тъмнината, пропиваща странноприемницата и нейните обитатели? Докато го гледаше, сенките върху лицето му се разпростряха и погълнаха чертите му.
Трета глава
Очи… Черни очи, бълващи безумие… Те се взираха в нея и излъчваха няма закана, изпълваща я с ужас. Не бе в състояние да различи друга черта от това лице и това го правеше още по-ужасяващо. Очите настояваха за внимание, заповядваха й нещо… Нещо, което тя не разбираше.
Дарлин седна рязко в леглото със сподавен вик на ужас: Дълго се оглежда наоколо, но не откриваше нищо познато, което да й помогне да прогони кошмара и кръжащата около нея мъгла: Когато мъглата се разсея, тя осъзна, че се намира в своята стая в странноприемницата, заобиколена от мрак, сгъстяващ се в ъглите. Пресегна се към нощната лампа на шкафчето и въздъхна с облекчение, когато меката светлина прониза булото на мрака.
Макар да бе напълно будна вече, Дарлин от опит знаеше, че ще й трябва време, за да избледнее споменът от кошмара и тя отново да съумее да се потопи в приятен сън. Дълго лежа и диша дълбоко. Изчакваше сърцето й да спре лудешкия си ритъм. Още се тресеше от ужаса на познатия кошмар, но освободи крака от омотаните чаршафи и ги отпусна на пода. Не спря да трепери, докато се изправяше и се пресягаше към светлосинята копринена роба, оставена в долния край на кревата.