— Оправно момиче.
— Благодаря. Вие доста се забавихте, между другото. Пръснах цяло състояние да звъня на хотела всеки ден от Париж.
— Надявам се, не от службата.
— Не, разбира се! От моя апартамент на Рю Сен Пер. Трябва да ви уверя, мистър Бонд, че проблемът няма нищо общо с работата ми. Той е изцяло личен.
— Ама разбира се — каза Бонд.
Обичайната практика на тайните служби беше да зачислява агентите си към персонала на посолствата като визови служители, аташета или нещо подобно. Бонд не си падаше по дипломатите — мъже с меки потни длани, изпратени от правителствата си в чужбина да се надлъгват с местните власти, но още повече презираше агентите под прикритие към посолствата. Малцина от тях биха издържали и трийсет секунди при сбиване. Ала за прикритие на такива хора се използваха не само посолства. Измисляха им и други длъжности, а професията финансист, която изискваше добра осведоменост и чести пътувания зад граница, с нищо не беше по-лоша от останалите. Бонд никога преди не се бе срещал с жена агент на британските служби, но нищо чудно в централата да си бяха казали, че е редно да вървят в крак с времето.
— Предполагам, че не ми вярвате — каза Скарлет. — И сигурно имате право. Но ще спечеля доверието ви. Обещавам да ви докажа, че съм тази, която твърдя.
Бонд не отговори. Изпи бърбъна и си наля още една чаша.
— Работата е там — продължи Скарлет след известно колебание, — че според мен мога да ви помогна да откриете Юлиус Горнер. Мога да ви кажа например къде ще бъде в събота сутрин. В тенис клуба в Булонския лес.
— Мисля, че трите ви минути изтекоха — каза Бонд.
Скарлет кръстоса крака по същия начин като в бара в Рим. Присъствието на това момиче го озадачаваше по много и различни причини. Изглеждаше някак подмладена. Ако на Лариса Роси бе дал около трийсет и две години, Скарлет Попова нямаше повече от двайсет и осем.
Скарлет го наблюдаваше внимателно, сякаш преценяваше следващия си ход.
— Е, добре — каза накрая тя. — Няма да се преструвам повече. Знам, че сте дошли, за да разследвате Горнер.
— А откъде го знаете?
— От сестра ми. Обади ми се по телефона. Искаше да ви предупредя да стоите далеч от него.
Бонд запали цигара.
— А сестра ви може да го е чула само от…
Скарлет кимна.
— От първоизточника.
Бонд пое дълбоко дим. Това обясняваше мотоциклетите. Самият факт, че Горнер бе доловил, че някой се интересува от него, не беше толкова изненадващ — не и за човек с неговия размах, както му го беше описал М. Такива като него разчитаха на отлично разузнаване. Инцидентът беше дразнещ за Бонд, но не и фатален за мисията му.
— Значи вашата сестра е знаела, че ще дойда в Париж?
— Да. Обади ми се тази сутрин.
— И е знаела дори и хотела?
— Не. Аз позвъних на летището и ви проследих дотук с такси. Съжалявам. Що се отнася до проникването в стаята ви… в парижките хотели са свикнали да виждат жени без придружител, които се качват с асансьора до стаите. Стига да изглеждат достатъчно представителни. Попитах за номера на стаята ви, дадох на пиколото на етажа малко пари и той ми отвори. Казах, че съм си забравила ключа. Беше абсурдно лесно.
— Значи в такъв хотел ме е настанила мис Мънипени?! Като се върна в Лондон, ще си поговорим с нея.
Скарлет се изчерви.
— Съжалявам, че се получи — толкова неловко. Но трябваше на всяка цена да ви видя отново и не можех да поема риска да ми обърнете гръб. Знаех, че ако просто ви се обадя по телефона, ще ми откажете среща. Разбира се, аз си бях намислила още в Рим да ви пресрещна на сутринта и да ви призная всичко. Но онова, което ме разколеба, беше вашата… студенина. Освен това от рецепцията ми казаха, че сте отпътували още призори.
— И ето че сега ви се удава нова възможност. След като официално съм нает да проследя един човек, с когото искате да се срещна за вашите лични цели.
Скарлет се усмихна.
— Вярвате ли в съдбата?
Бонд не отговори. Той свали черните си обувки и се изтегна на леглото. Постави пистолета си до телефона и дълго време остана замислен. Беше му забавно. Самотна домакиня, делови банкер, жрица на нощта… Скарлет го интригуваше, в това нямаше съмнение. Самообладанието, с което седеше срещу него; самоиронията, разтегнала устните й в крива усмивка — всичко това беше наистина забележително. Пък и „съпругът“ — синьор Роси, застраховател… Колко неправдоподобен изглеждаше той сега! Трябваше да признае, че в Рим бе изиграла блестящо ролята си на отегчена изоставена съпруга. Може би не бе посмяла да заговори за сестра си в ресторанта и го бе чакала да я покани в стаята си. Или може би мотивите й бяха други, по-лични?