В Монте Карло той спечели малка сума на бакара, но после я загуби на покер. И двете игри вече не го вълнуваха както едно време. Може би му беше нужен съперник като Льо Шифр или Хуго Дракс, за да си струва изгубеното време?
Една вечер той седеше в здрача на ранното лято в открито кафене в Кан с изглед към морето, заслушан в брътвежа на дървесните жаби, скрити в близките пинии. Колко ли прекрасно бе изглеждало това рибарско градче на първите англичани, попаднали в него — с мекия си въздух, с нежния аромат на бриза, с простия здравословен живот, въплътен в обикновени, вкусни гозби: риба на скара, салати, добре изстудено бяло вино? В последно време Кан все повече заприличваше на Блекпул — с евтините си хотели и тълпите, с младежите, пърпорещи на скутери или двутактови мотопеди. Не беше далеч денят, каза си Бонд, когато щяха да вдигнат и виенско колело на крайбрежната алея…
Напоследък често се улавяше да мисли по този начин.
В хотелската стая той си взе освежаващ душ — отначало с гореща вода, колкото можеше да понесе кожата му, после пусна докрай студения кран, докато ледени игли пронизаха мускулите на раменете му. Застанал гол пред огледалото, заоглежда с неприязън лицето си.
— Ти си уморен — каза на глас той на отражението си. — Бита карта. Свършен.
Гръдният кош и ръцете му бяха разкроени от белези — малки и големи, които проследяваха стъпка по стъпка историята на целия му изпълнен с насилие живот. Гръбнакът му беше леко извит наляво вследствие на едно падане от влак в Унгария, кожата на лявата му китка беше присадена. Всеки квадратен сантиметър по тялото и крайниците му имаше какво да разкаже. Но той знаеше, че най-важно от всичко си оставаше онова, което се криеше в черепа.
Самият М. му бе казал нещо подобно: „Много нещо ти е минало през главата, Джеймс. Много повече, отколкото се полага на едно отделно човешко същество. Ако беше обикновен човек, ако беше дори някой от другите ни 00-агенти, щях просто да те трудоустроя. Да ти намеря работа на бюро. Но понеже си ти, Джеймс, искам сам да стигнеш до решението. Вземи си три месеца отпуск, на пълна заплата, след това ела и ми кажи какво си решил.“
Бонд си сложи чисто бельо, строга официална риза и бяло вечерно сако с черен копринен пояс и черна папийонка. Поне всичко му беше по мярка. При всичките домашни гозби на Чарити, при всичките вкусни почерпки в ресторантите по Ривиерата не беше допуснал да затлъстее. Сигурно тенисът и въздържанието от алкохол си бяха казали думата. Но… в съзнанието си? Може би в съзнанието си беше затлъстял?
След като и Южна Франция му омръзна, в желанието си да прекара по-бързо останалите до края дни Бонд бе пристигнал в Рим и бе издирил един хотел на Виа Венето, за който Феликс Лайтър, старият му приятел от ЦРУ, се бе изказал ласкаво преди време, когато му се бе обадил от детективска агенция „Пинкъртън“ — сегашните му работодатели. Феликс беше достоен мъж и винаги избираше най-доброто. Бонд можеше да седне на балкона с цигара и чаша сок от червен портокал и да наблюдава кинозвездите — реални и все още неосъществени — как маршируват като на парад между кафенетата с вечерните си одежди. „Може би е твърде близо до Американското посолство за моя вкус — бе го предупредил Лайтър. — Представи си ги ония нафукани възпитаници на Йейл с техните колосани ризи и приеми. Но за сдухан англичанин като теб, Джеймс, става.“
Вечерта в онази неделя, след като се бе разхождал на площад „Свети Петър“, Бонд, облечен със семпло вълнено сако, графитено черни панталони и мокасини, реши да се поразходи до един традиционен римски ресторант на Виа Кароце, недалеч от Испанските стъпала. Докато пресичаше фоайето, покрай него мина млада жена в костюм на „Диор“ и леко го закачи с рамо. Вечерната й чантичка падна шумно на пода и Бонд се наведе да я вдигне, като не пропусна да забележи фините й глезени и елегантните официални обувки.
— О, колко съм несръчна! — каза тя.
— Вината е моя — отвърна Бонд.
— Не, не, аз не гледах къде вървя…
— Хубаво — каза Бонд. — Така да бъде, стига да ми разрешите да ви почерпя едно питие.