Жената погледна часовника си. Имаше черна късо подстригана коса и раздалечени кафяви очи.
— Може — отвърна тя. — Но само едно. Казвам се Лариса Роси.
— Бонд. Джеймс Бонд. — Той й подаде ръка и тя леко я стисна. — Познавах една Лариса навремето.
— Наистина ли? — запита тя с видимо безразличие.
Двамата вече пресичаха мраморното фоайе.
— Да — отвърна Бонд. — Но беше блондинка. Рускиня.
Лариса се усмихна; в този момент влязоха в бара.
— Предполагам, че познанството ви е било служебно. Може би преводачка?
— Не. Професионална съблазнителка.
— Господи! — възкликна Лариса, но после се засмя. Явно обяснението му по-скоро я развесели, отколкото шокира. Добре, помисли си Бонд.
— Това е история, която не споделям с никого — каза той. — А сега какво да ви поръчам?
— Сухо мартини. Тук го правят чудесно. Трябва да го опитате.
Бонд се усмихна мрачно и си поръча доматен сок. Бедата с въздържанието беше, че повечето безалкохолни напитки му действаха, кажи-речи, еднакво отблъскващо.
Двамата си взеха чашите и ги отнесоха до една масичка в ъгъла, възможно най-далеч от пианото. Докато Бонд я наблюдаваше завистливо, Лариса разбърка питието в чашата си с набучената на клечица маслинка. Запали цигара „Честърфийлд“ и му подаде пакета. Той поклати глава и извади една от своите. Запасите му от неговия доставчик „Морланд“ бяха свършили отдавна, но в подножието на Виа Кондоти бе успял да открие предприемчив собственик на дюкянче за тютюн, който го бе снабдил с два стека турски цигари с напълно поносимо качество.
— И така, какво правиш в Рим, Лариса?
— Тук сме със съпруга ми. Той е директор на голяма застрахователна компания, от онези, които имат кантори по Виа Венето. — Лариса имаше интересен плътен глас и изискан британски акцент с леко космополитни нотки.
— А и те е оставил сама тази вечер.
— Ами… така изглежда. А вас какво ви носи насам, мистър Бонд?
— Джеймс, ако обичаш. В отпуск съм. Работя в експортния бизнес.
— В отпуск, самичък?
— Да. Така предпочитам. Човек може да види повече забележителности.
Лариса повдигна вежда и кръстоса крака. Явно искаше да отклони вниманието му в тази посока. Бонд я разбираше. Краката й бяха дълги и изящни по някакъв естествен начин — не продукт на диети и упражнения, а на генетика, младост и скъпи чорапогащници.
Около час по-късно те вече вечеряха на Виа Кароце. Едно телефонно обаждане на Лариса до хотела й бе издействало позволението на съпруга за тази невинна среща с чужд мъж, а друго — от Бонд до ресторанта — им бе осигурило маса за двама, вместо запазената по-рано за един.
Ресторантът беше с дървена ламперия, издържан в традиционен стил. Келнерите с късите си бели сака бяха до един римляни, прекарали целия си живот в упражняване на избраната професия. Бяха бързи и точни в обслужването, без излишна натрапчива сервилност.
Бонд наблюдаваше Лариса, която дърдореше безгрижно над порцията равиоли, лъщящи от зехтин. Тя му разказа, че баща й бил руснак, майка й англичанка, а самата тя бе завършила образованието си в Париж и Женева, преди да замине да работи във Вашингтон, където се бе запознала със съпруга си. Нямаха деца.
— Така че, разбира се, моят съпруг пътува доста — каза тя, отпивайки от чашата си с „Орвието“. — Офисите му са в Париж и аз понякога го придружавам. Разбира се, до по-добрите места.
— Позволи ми да се досетя — каза Бонд. — До Рим, Ню Йорк, Сингапур, Хонконг…
— Не, Хонконг не го понасям. Когато ходи там, си оставам вкъщи. Всъщност много обичам да си седя у дома.
— Ама разбира се — рече Бонд.
На трийсет и една-две, вече отегчена, с малко еврейска кръв по бащина линия, помисли си той. Имаше красива уста, като понякога леко издаваше напред горната си устна, сякаш се пулеше. Кожата й имаше бронзов загар или може би естественият й цвят беше с лек оттенък на пчелен мед. Зад старателно поддържаната фасада на наивна почтеност прозираше дива, неподправена страст към живота. Издаваха я очите — живи и дяволити. Може би, ако се стигнеше дотам, отначало тя щеше да се преструва, че е станала някаква грешка, че тя „не е от тях“, но това само щеше да усили тръпката и за двама им.
— Изглеждаш ми разсеян, Джеймс.
— Така ли? Прощавай. Професионално изкривяване и неотдавнашна тежка загуба.
— Господи! Разкажи ми.
За един кратък миг Бонд се изкуши да разкаже на това красиво жизнерадостно момиче за брака си с Трейси ди Виченцо, продължил няколко часа, за нейните убийци, хората на Блофелд; как самият той бе попаднал в лапите им, за целия преживян японски кошмар, чак до частичното му изкупление в Ямайка. Но да се доверява на непознати беше непрофесионално. Той вече бе допуснал странният унес, който го бе обхванал, да развърже езика му повече от допустимото.