— Слез уж да се поразкършиш, и му кажи, че ще вляза в бараката да му платя.
Скарлет заговори стареца и той кимна, след което Бонд слезе от колата и пристъпи към малката постройка. Вътре, зад тезгяха, седеше жена с кърпа на главата.
Бонд извади лугера и посочи с дутото касовия апарат, като едновременно с това вдигна пръст към устните си. Ужасена, жената издърпа чекмеджето и Бонд натъпка джобовете си с банкноти, като загреба и шепа монети за телефон. После направи знак на касиерката да свали кърпата, жилетката и обувките си и да му ги подаде.
Накрая, след като вдигна още веднъж предупредително пръст нагоре, той изтича обратно към колата, като пътьом подвикна на Скарлет да се качва.
Още щом тя захлопна вратата си, Бонд пусна съединителя и подкара, оставяйки бедния старец, зяпнал от изумление, да стиска в ръце още капещата помпа.
Без да сваля крака си от педала, Бонд шофира с голяма скорост два часа, докато наоколо започна да се смрачава.
— Я виж! — каза внезапно Скарлет. — Телефонна кабина. Да опитаме!
Останал в колата, Бонд я наблюдаваше отдалеч как се бори с примитивния апарат. След десетина минути тя се върна при него, изнервена и обезсърчена.
— Успях да се свържа с телефонната централа, но за международно обаждане и дума не може да става. Имах чувството, че телефонистката дори не разбира какво точно искам от нея.
— Все пак ще се наложи да идеш до посолството в Москва. Това е единственият начин. Ще гледам да те закарам дотам възможно най-бързо. През нощта няма да намерим никъде бензин, затова ще ни се наложи да спрем някъде и да продължим на сутринта. Но минем ли веднъж Казан, ще се опитаме да намерим и нещо за ядене.
Скарлет кимна без особен ентусиазъм, после се сгуши до Бонд на седалката. Щом стигнаха Казан, той я събуди, за да му помага в разчитането на пътните знаци. Когато навлязоха в западните покрайнини на града, забелязаха заведение, отдръпнато на няколко метра навътре от банкета.
Двамата седнаха сами под една луминесцентна лампа и зачакаха едрата набита келнерка да им донесе поръчката: супа с черен хляб и чай. За второ имаше някаква яхния, недотам годна за ядене.
— Сега разбирам защо сме единствените посетители — подхвърли Бонд.
— Не е като вечерята на твоите фантазии, а?
— Не съвсем.
— Ще дойдеш да ме видиш в Париж, нали, Джеймс? Ще ти сготвя онова, което си пожела.
— Не се ли разбрахме да е в хотел?
— Е, добре де. Знаеш ли кой ден от седмицата е?
— Не. Защо?
— Нека си уговорим среща за първата събота, в която и двамата сме свободни. Ти ми се обади в офиса предишния ден и ми кажи кой хотел си избрал.
— Разбрано. Виж, отвън спряха два камиона. Време е да тръгваме. — Бонд хвърли няколко банкноти на масата и двамата си излязоха от заведението.
Когато падна нощ, някъде в дълбоката руска провинция, на десетки километри от най-близкия град, Бонд отби от главния път и пое по тясно шосе, а след километър-два отби и от него по черен коларски път. След още неколкостотин метра спря колата и загаси двигателя.
В багажника намериха малко куфарче с чиста риза и чифт мъжко бельо, както и тоалетен несесер със самобръсначка, четка и паста за бръснене.
— Не исках да се пробваме в някоя ферма — каза той. — Щеше да има кучета. Ще се опитаме да преспим на полето. Не е толкова зле. Ако ти е студено, сложи си тази хубава жилетка. Ако пък усетиш, че замръзваш, можеш да се върнеш в колата и да опиташ прочутото двойно легло.
Беше прекрасна лятна нощ и небето над тях беше осеяно с безброй звезди. Бонд се настани направо на тревата, като подгъна сакото от костюма за възглавница. Скарлет отпусна глава на рамото му и той я погали по косата. Наведе се да я целуне, но тя вече спеше.
Чувстваше се някак особено, откакто се озова в страната, срещу която се беше борил през по-голямата част от съзнателния си живот. Самите руснаци — с техните европейски физиономии, разнебитени пътища и бедни ферми — му се струваха по-малко чужди и някак по-нормални, отколкото си ги бе представял. С тази мисъл Джеймс Бонд се унесе в лека, но ободряваща дрямка някъде в безкрайната шир на Съветския съюз.
Когато по обяд на следващия ден наближиха Москва, Бонд усети лека миризма на изгоряло, която излизаше изпод капака на волгата. Беше я карал безмилостно в продължение на няколко часа и руската машина започваше да показва злия си нрав. В съзнанието му изплува смътен спомен от Лондонското автомобилно изложение, когато инженерите от щанда гордо описваха високата й проходимост, запалката за цигари, вградения радиоапарат и… да, точно така! — педала за подаване на масло към двигателя. Бонд погледна надолу в краката си и малко встрани от обичайните педали забеляза един допълнителен. Сложи крака си върху него и няколко пъти енергично го напомпа докрай, с което смаза обилно не само движещите се части на мотора, но и един значителен участък от главния път за столицата.