Следобеда и вечерта Бонд прекара в парка, опитвайки се да поспи. Хапна малко хляб и сирене и пи вода от една чешмичка.
Когато наоколо падна мрак, той започна да диша по-леко. На следващата сутрин щяха да са в Ленинград и само едно кратко пътуване с кораб щеше да ги отделя от свободата. Цялото му същество копнееше за ледени коктейли, горещи душове, чисти чаршафи, качествен тютюн…
Главата му натежа и той я облегна назад, върху грапавия дънер на чинара, който растеше зад пейката му.
В същото време между две от жълто-белезникавите колони, които поддържаха величествения портал на Ленинградската гара, протичаше делова сделка.
Някакъв руснак с масивно телосложение, по чието лице се виждаха пресни следи от доста поизхабено ножче за бръснене, бе повдигнал ръка с дланта нагоре и кимаше енергично с глава в знак на разбиране и съгласие. Ръкавите на зле скроения му костюм конфекция се бяха повдигнали към лактите, разкривайки захабените мръсни маншети на ризата.
В разтворената му шепа бяха оставени пет сгънати банкноти от по сто щатски долара. Малките му свински очички над разранените от тъпото ножче бузи се разшириха от неконтролируема алчност.
Събеседникът му говореше слабо английски като самия него, но и така му се разбираше какво иска. В другата му ръка имаше две снимки — едната на мъж с корав поглед и буен кичур черна коса над дясната вежда; другата — на красива млада жена, може би рускиня, но във всеки случай далеч по-елегантна и по-добре поддържана от всички жени, които бе виждал до този момент в Москва.
А мъжът с парите, кой го знае откъде се бе взел той? Очите му бяха като на татарин или монголец, но кожата на лицето му беше жълтеникава, а странната шапка на главата му имаше вид на униформена — може би испанска или френска.
Две неща бяха ясни: едното беше телефонният номер, написан на листче хартия, което мъжът с жълтото лице също натика в шепата му; а другото — че при успешно изпълнена задача го очакват още пари.
19. Срамното място
Скарлет се върна в парка малко преди осем вечерта. Каза на Бонд, че в посолството отначало са се отнесли с известно недоверие, но накрая един първи секретар се смилил над нея и след като проверил автентичността на твърденията й чрез поредица от телефонни разговори с Париж, й позволил да ползва телефона. И тогава тя разказала на шефа си в Париж всичко, което според нея можело да бъде от полза за двама им, а той на свой ред обещал да уведоми за това съответните власти. Бонд се усмихна. Изобщо не се съмняваше, че Скарлет е използвала целия арсенал на женския чар, за да убеди бедния първи секретар в посолството да разреши подобно неправомерно използване на служебния му телефон. Важното в крайна сметка беше, че се върна благополучно.
Точно в десет тръгнаха към гарата. Когато се качваха на влака, Бонд — колкото и да беше изтощен — почувства вълнението от предстоящото им нощно пътуване, усети познатата романтика на оживения среднощен перон с неговите въодушевени посрещания и сълзливи сбогувания.
— Как успя да ни уредиш тук? — попита той, оглеждайки масивните дървени легла на спалното купе. Такива купета обикновено се пазеха за висши партийни кадри.
— Дадох на шафнера сума, приблизително равна на тримесечната му заплата. От парите, които задигнахме от бензиностанцията — поясни тя. — Не видя ли лицето му?
— Видях го — отвърна Бонд — и никога няма да го забравя.
— Той ме предупреди, че ако все пак по пътя се качат някакви номенклатурни клечки, ще се наложи да ни премести. Но това едва ли ще стане оттук нататък. Такива се качват от Москва, не от Клин или Бологое. Като изминем малко път, обеща да донесе водка, „Столичная“. Помолих го за храна и той каза, че ще види какво може да се направи. Иначе имаме само остатъците от сиренето.
— Вече няма значение — отвърна Бонд. Изведнъж, докато Червената стрела бавно се изнизваше от гаровия коловоз, усети как го обзема страхотна умора. Скарлет облегна глава на рамото му и двамата се загледаха в преминаващите покрай прозореца им северни предградия на Москва, които постепенно отстъпиха място на царевични ниви. Страшното мина, помисли си Бонд, докато влакът се носеше през летния мрак към старата столица на Русия — Санкт Петербург, родния град на династията Романови с техните величествени дворци.
След около час шафнерът почука на вратата им и двамата се изправиха гузно на седалката, сякаш бяха вършили нещо нередно. С каменно изражение на лицето човекът разгъна брой на „Правда“ и го постла върху долното легло на купето. После от кафява книжна кесия извади половин черен хляб, бутилка „Столичная“, пакетче сливи и две сушени сельодки.