Почти несъзнателно, отново зареди уинчестъра. Една напълно нормална реакция за човек като него.
Положи усилие да се успокои. Ослуша се. Изведнъж беше станало тихо. Зловещо тихо. Като че ли никой от ранените навън не беше останал жив.
Ласитър бавно вдигна глава и погледна над каменния тезгях.
Над парапетите на два от прозорците по корем висяха неподвижни тела. Ръцете им бяха провиснали надолу. Още един мъж лежеше на прага на вратата.
В прерийната кръчма повяваше вятър, който издаваше шумове подобни на стенания и свирене. Нито се чуваха, нито се виждаха някакви хора.
Но все пак имаше някой. В това Ласитър не се съмняваше нито за миг. Нападателите бяха повече от трима.
Имаше също и ранени. Защо не се чуваше вече нищо от стенанията, които преди това издаваха?
А Луа? Какво беше станало с Луа? Мисълта за нея прониза сърцето на Ласитър. Вероятно беше улучена, малко след като неочаквано се бе откъснала от него.
Защо направи това тя? Защо постъпи така необмислено?
Ласитър поклати глава в отговор на немия си диалог.
Глупаво момиче! Но аз исках да преговарям!
Да, той би могъл да възпре противниците си с думи. Той не вярваше, че те могат да застрелят един враг само защото го подозират, както казваше Луа.
Ласитър напразно се взираше в полумрака на кръчмата. Но не можеше да обхване с поглед всичко. Може би Луа лежеше мъртва в някой ъгъл.
Той бавно се върна в укритието си зад каменния тезгях. Съвсем близо до него бяха наредени бутилки. Посегна към първата, която му попадна и отпи. Беше текила Питието опари гърлото му, но от друга страна това пък имаше своето предимство, защото отново възвърна силите му.
Тъкмо оставяше бутилката на мястото й, когато нещо докосна коляното му. Той неволно се сепна.
— Шт…
Усети само лек дъх. Но въздействието на този дъх, толкова добре познат на Ласитър, беше същото като от силен глас. Беше Луа.
Ръката му се плъзна по късата и гладка коса, която на слънце придобиваше такъв прекрасен меден отблясък. Неволно си спомни, как я бе видял за първи път.
— Луа — прошепна той.
Тя се притисна до него. Ласитър усещаше колко е щастлива, че той е жив.
— Вън има още трима — шепнеше тя. — Един тръгна да предупреди шефа. Имаме още един шанс, Ласитър.
Той силно я притисна към себе си, защото усети, че тя трепери.
Преди десет или двайсет минути той все още не й вярваше. Дори дълбоко в себе си смяташе, че поведението й не е нищо друго, освен планирана тактика. Но сега виждаше всичко в съвсем друга светлина.
— Сигурна ли си? — прошепна той.
— Бях вън — чу я да шепне близо до дясното му ухо и почувствува как устните й почти го докосват. — Имаха още двама ранени, но не можеха да бъдат спасени. Видях как другите ги…
Луа здраво се вкопчи в него. Плачеше почти беззвучно. Ласитър я притисна още по-здраво, за да я утеши. Не беше необходимо да му казва нищо повече. Беше му ясно, какво се е случило.
Тези дяволи бяха убили собствените си партньори. Сега вече Ласитър знаеше защо стенанията на ранените изведнъж бяха секнали.
— Имаме още един шанс — прошепна Луа. — Но трябва бързо да действаме. Ясно ли ти е сега, че не трябва да се съобразяваме с нищо?
Ласитър искаше да отговори, да й каже, че ще се бори, но отвън прогърмя груб глас.
— Какво става с теб, Ласитър? Жив ли си още?
Луа бързо сложи пръст върху устните му.
— Не отговаряй! По-добре да мислят, че си мъртъв.
Вън проехтя смях.
— Улучили сме го! — извика друг глас. — Нали ви казах! Много добре видях, че го улучих! Съвсем сигурен съм!
— А аз видях, как скочи зад тезгяха — обади се друг. — Нека бъдем по-предпазливи! Имаме работа с хитра лисица.
— И аз мисля така — обади се човекът, който беше извикал пръв. — Затова всеки да си стои на поста. Ще държим под око тази лисича дупка. Откъдето и да се опита да се измъкне, хубавичко ще го наредим.
Още веднъж се чу смях. После отново се възцари тишина.
Жената се притискаше към Ласитър.
Как щяха да се измъкнат от този ад?
Беше почти невъзможно да излязат от къщата. От своите позиции тримата обесници държаха под обстрел целия терен.
Не им се налагаше да рискуват. Седяха в защитени наблюдателници и можеха да стрелят веднага, щом забележеха някакво раздвижване във фермата.
А Ласитър, тъкмо обратното, трябваше да заложи всичко на една карта. Иначе никога нямаше да излезе жив от тук.
Луа се притисна още по-силно към него.
— Обичам те, Ласитър — прошепна тя. — Не исках да те пречукат просто така. Нямаше да ти дадат никакъв шанс. Затова отскочих от теб. Не зная, дали разбираш всичко това…
Той милваше нежно медночервената й коса.