— Напротив, сега вече разбирам.
— Какво ще правим, Ласитър?
— Има само една възможност.
— Ще атакувам.
— Ще дойда с теб.
— Не.
— Смяташ, че трябва да те прикривам в тил ли?
— Ти си чудесна, Луа!
— Запази си комплиментите за по-късно! Сега ще ти обясня, къде според мен са се скрили. Всъщност, има само три подходящи места. Първо — на стръмния склон зад извора…
Ласитър внимателно слушаше. Наистина при пристигането си беше запомнил местата до определена степен, но имаше много подробности, които въобще не бе имал възможност да види.
След като в продължение на няколко минути слуша обясненията на Луа, вече си представяше терена доста по-ясно. Тя съумя отлично да опише местата.
Оставаше само да уточни някои дреболии.
— А сега трябва да побързаш — настояваше тя. — Мъжът, когото изпратиха да уведоми Кийнсбърг, се казва Бруно Сардоне. Той е най-бързият ездач сред тях. Най-късно след два часа ще бъде при шефа. А тогава Кийнсбърг ще вдигне всичко живо на крак, за да те премахне от пътя си. Разбира се, мен също…
Междувременно Луа беше спряла да трепери. Вече не изглеждаше напрегната. Тя все повече се харесваше на Ласитър. Той се приготви за тръгване. Знаеше, че отсега нататък животът на двамата висеше на косъм…
3.
Бруно Сардоне безмилостно пришпорваше коня си. През последните две мили го удряше с камшик и шпори, за да може животното да мобилизира и последните си сили.
Патрик Кийнсбърг излезе на верандата. Отдавна бе минало полунощ, но той не можеше да заспи — както винаги през последните дни. Живееше във вражда със себе си и света.
Измъчваха го много мисли. Искаше да реши един проблем, който засягаше само него, а той бе прекалено горд, за да се довери на някой друг.
Патрик Кийнсбърг разбираше, че е тръгнал по погрешен път, но това той никога и пред никого не искаше да признае.
Беше ексцентричен особняк. Чудак. Можеше да бъде много мил, но и много жесток.
Не беше лесно да бъде разбран човекът Патрик Кийнсбърг.
Ясно беше само едно — че е много самотен човек. Постигнал много в богатия си на събития живот, той не бе спечелил приятели.
Междувременно бе разбрал, че със сила не може да се сдобие с тях.
Беше се примирил с живота си, който външно изглеждаше, че преминава успешно.
Това, което му оставаше, бе смъртта, а тя неминуемо щеше да почука на вратата му след няколко години.
С тази мисъл Патрик Кийнсбърг отдавна бе свикнал, но преди това трябваше да свърши още нещо.
Искаше да изкупи вината, от която най-често страдаше.
Колкото повече остаряваше, толкова повече растеше у него увереността, че с физическата му смърт това няма да свърши. Все по-силно го измъчваше убеждението, че след няколко години ще застане пред вечния съдник, който ще иска сметка от него.
И тогава?
Патрик Кийнсбърг не смееше да довърши мисълта си докрай.
Израснал в дълбоко религиозно обкръжение, прекарал в добродетелност младостта си, после той се бе отдал на безпътен живот, сред най-разюздани оргии и ексцесии, пренебрегвайки всякакво чувство за морал.
Но, ето че отново започна да се замисля. Връщайки се назад към миналото разбра, че животът е дяволски кратък.
А на всичко отгоре, сега му висеше на врата и историята с Яго Манаскуа. Като че ли не бе достатъчно наказан от съдбата.
Бяха му подшушнали мълвата, че Манаскуа е определил доста голяма награда за главата му.
И ето, че идваше Бруно Сардоне, препускайки бързо като дявол. Той бе един от хората, издебнали в планината Уеко един подозрителен чужденец, който им изглеждаше опасен.
Следобед един куриер донесе съобщението, че чужденецът бил стигнал до „ДАСТ ВАЛИ РЕСТ“.
Разбира се, там Луа Мак Брайд правеше всичко, каквото се искаше от нея. Тя знаеше много добре, че иначе няма да има минута спокойствие. Така да се каже, сама се беше поставила в негова власт.
Но това бе друга история. За нея могъщият Кийнсбърг въобще нямаше защо да се замисля.
Сега напрегнато гледаше към Бруно Сардоне, който тъкмо бе скочил от падащия от умора кон. Той залитайки тичаше към голямата веранда.
— Попаднали сме на самия сатана, сър! — едва изрече. — Петима от нас са мъртви. Копелето се казва Ласитър.
Бруно Сардоне така силно се задъхваше, че не можеше да продължи. Трябваше да направи пауза, за да нормализира дишането си.
Кийнсбърг го гледа безмълвно в продължение на няколко секунди. Могъщият мъж седеше като издялан от камък.
— И какъв е проблемът с този Ласитър? — попита той с ледено спокойствие.
— Успя да се укрие — задъхваше се Бруно Сардоне. — Трябва ни подкрепление.
— Срещу един-единствен човек!