— Той се бие за десет, шефе.
Междувременно, зад куриера се струпаха повече от двайсет човека. Кийнсбърг плъзна поглед по тях.
— Някой познава ли този Ласитър?
Гласовете на мъжете се сляха в глъчка.
Неколцина бяха чували вече за някой си Ласитър, но никой от тях не можеше да каже за него нещо определено. Имаше само неясни предположения, че става дума за един много опасен човек.
Главатарят нареди да го осведомят по-подробно и това бе направено веднага, физиономията му ставаше все по-мрачна.
— Наистина ли смятате, че Луа Мак Брайд е минала на негова страна?
— Пийти ги подслуша, шефе.
— Тогава сигурно е вярно — изръмжа Кийнсбърг. — Жалко, че Пийти вече няма да може да разкаже нищо. А какво стана с Луа, Бруно?
— Изглежда е ранена, шефе.
— Така й се пада. Сега трябва да ги спипаме. Лъо Берг! Поеми работата в свои ръце!
Напред пристъпи един висок, слаб мъж с гърбав нос и увиснали мустаци. На тесните му хълбоци висяха два револвера. От лицето му лъхаше ледено спокойствие. Беше един от най-добре платените хора на Кийнсбърг.
— Всичко ще бъде наред, сър. Както винаги, имам пълна свобода на действие, нали?
— Ако е възможно, бих искал да го имам жив, Лъо Берг.
— Ще опитам, сър!
Пет минути по-късно дузина конници препускаха в нощта. Водеха и по един резервен кон, за да могат да ги сменят по на няколко мили, а всеки от тях бе отличен ездач.
Преди слънцето да изгрее, щяха да стигнат до фермата. А ако се съдеше по думите на Бруно, Ласитър нямаше шанс да избяга от кръчмата, без да бъде видян.
4.
Ласитър се промъкваше напред безкрайно бавно. Движеше се като змия — сантиметър след сантиметър. Лицето и ръцете си беше начернил с пепел, а освен това бе увил и главата си с една черна кърпа, която му даде Луа. Той беше една от многото сенки в тази лунна нощ.
Противникът трябваше продължително и много съсредоточено да се взира на едно и също място, за да може да установи промяната.
Луа Мак Брайд старателно се грижеше те да не забележат нищо. С уинчестъра на Ласитър тя напосоки изстрелваше по някой куршум и тримата, намиращи се в засада, всеки път се хващаха на въдицата и отвръщаха на стрелбата.
Така Ласитър не само успя да мине през помещението, но и да се насочи към определен човек.
Той откри стрелеца, който беше на пост зад стръмния склон. Този склон хвърляше плътна сянка, до която Ласитър най-сетне се добра.
Времето течеше бавно. Беше изминал едва час. Играта на търпение късаше нервите. Пътят бе много опасен, но Ласитър успя да премине през най-трудния участък. Сега вече се придвижваше по-бързо.
В това време Луа стреля отново и глупаците пак отвърнаха на огъня.
После, както всеки път, от три страни проехтяваше подигравателен смях. Чуваха се и груби подмятания.
— Откажи се, Ласитър! Без друго това няма да ти помогне.
— Скоро ще получим подкрепление, човече! Хванат си в капан като мишка!
И отново същият смях.
Ласитър се подсмихваше. Тримата стрелци нямаха представа, какво става в действителност. Смятаха Луа за мъртва. Мислеха, че Ласитър в отчаянието си се беше заел да изстреля всичките си муниции.
Безпокойствието и гневът подтикваха Ласитър напред. Безумно дръзкото промъкване му беше отнело много време. Сега трябваше да го навакса.
Луа още веднъж откри огън и негодните отговориха. И пак последваха обичайните подигравки.
Ласитър се намираше вече на една и съща височина със стрелеца на хълма и сега стана много по-трудно.
Тук имаше всякакви камънаци, които и при най-леко докосване се търкаляха и можеха с трясък да се срутят в пропастта.
Той беше на около пет метра от човека, към когото се бе насочил.
Негодникът се намираше върху едно издадено напред плато, което призрачно се открояваше в тъмнината.
Ласитър продължи да се промъква. Веднъж се набоде на един трънлив храст, но стисна зъби и забрави болката.
След това се преметна през ръба на гладката скала, която стърчеше от склона като амвон.
Точно в този момент се случи това, от което Ласитър се страхуваше през цялото време.
Изпод десния му ботуш се изтърколи един малък камък.
Шумът не беше особено силен, но човекът отпред дебнеше, напрегнал слух. Моментално се обърна и откри хвърлящия се напред враг.
Ласитър видя проблясването на цевта и вече беше сигурен, че духът му отлита при неговите прадеди.
Действително, бе улучен някъде в горната част на тялото. Главата му се замая. Имаше чувството, че пада в пропаст, но мобилизира всичките си сили и се прехвърли през ръба на стърчащата скала.
Тогава хвърли ножа, който беше държал между зъбите си през цялото време, докато се промъкваше.