Той запрати тежкото острие слепешката. Направи това просто от отчаяние.
Не знаеше дали е улучил. Беше почувствал здравата скала под тялото си и на два метра пред себе си видя как, в огряната от лунната светлина ивица, се появява една фигура.
Трябва да е осъзнал всичко само за част от секундата. После фигурата се строполи.
Ласитър усети силно парене в дясното си рамо. Забеляза, че по кожата му тече кръв.
Нямаше време да се занимава с това.
Промъкваше се пълзешком.
Чуха се гласове.
— Хей, Джим! Какво става?
— Какво става, Джим?
Долу, от „ДАСТ ВАЛИ РЕСТ“ уинчестърът пак бясно затрещя. Луа, добрата Луа, беше разбрала!
Момент на отдих за Ласитър.
Другите двама пак обстрелваха фермата.
Ласитър стигна до Джим. От гърдите на мъжа стърчеше дървената дръжка на ножа, който слепешката бе запратил към него.
До тялото лежеше оръжието му — беше уинчестър.
Ласитър го придърпа към себе си и започна да стреля по посока на фермата.
След това отново настъпи тишина. Единият от двамата постови извика:
— Какво стана преди малко, Джим? Защо стреля?
Ласитър не отговори. За момент му мина през ум мисълта, да подражава гласа му, но опитът можеше да се окаже несполучлив и щеше да им направи впечатление.
Вместо това, той изстреля няколко патрона към фермата.
Преследваше точно определена цел.
Това беше послание за Луа и тя го разбра.
Чудесно момиче!
Отново започна да стреля с бясно темпо. Последните двама противници отговориха на стрелбата.
Ласитър се целеше по посока на огнените езичета.
Прозвучаха два пронизителни вика. После всичко утихна.
Ласитър се претърколи до мъжа на име Джим и извади ножа от изцапаните му с кръв гърди. Като че ли бе мъртъв.
Почака няколко минути и извика:
— Луа.
— Ласитър?
— Мисля, че победихме!
Той се изправи. Стоеше на стърчащата скала, олюлявайки се, като всеки момент очакваше да стрелят отнякъде.
Но не се случи нищо. Продължаваше да бъде все така тихо.
Ласитър взе уинчестъра на мъртвия Джон и тръгна надолу. Беше като в ада, но той се справи.
За няколко минути стигна до фермата, която същевременно беше и кръчма.
Луа Мак Брайд изтича, ликуваща срещу него.
— Ласитър!
Тя го прегърна. В това окаяно състояние, чувството, което изпитваше Ласитър беше чудесно.
Най-много се възхищаваше от начина, по който се държеше тази жена.
— Луа, ти…
Причерня му пред очите и той не разбра как падна в ръцете й.
Но Луа беше необикновено силна за жена. Държеше го здраво и нежно го положи на земята.
Тя действуваше без паника. Изтича в къщата и донесе превръзки и уиски. Работеше с бясно темпо. Сипваше уиски ту в гърлото му, ту в раната. Това изглеждаше някак си брутално, но знаеше, че е единственият начин да го върне към действителността.
След няколко минути това й се удаде. Погледът му се проясни. Искаше да стане, но тя го натисна обратно.
— Лежи спокойно! — заповяда Луа енергично. Смъкна ризата от рамото му и сложи нова превръзка. Гореше като адски огън, но беше добре така. Държеше го буден.
— Все още не си прескочил съвсем трапа — каза тя. — Изгубил си дяволски много кръв. Остани да лежиш тук! Ще оседлая конете.
Той й се усмихна.
— Благодаря, Луа!
Колко й се възхищаваше. Беше жена на място. Струваше му се, че е срещнал ангел-спасител.
Чуваше се как тя оседлава конете. Това винаги беше свързано с едни и същи шумове, които не можеха да бъдат сбъркани с други.
Достатъчно си починах — мислеше той. Изправи се и седна. Пред очите му отново всичко се завъртя, но успя да се задържи. Господи, така ли ще продължава! Силни болки непрекъснато пронизваха тялото му.
Луа отново стоеше пред него.
— Хайде сега, на седлото! — каза тя енергично. — Мисля, че ще се справим.
Хвана го под мишниците и му помогна да се изправи на крака. Ласитър не бе предполагал, че в тази жена може да има толкова голяма сила. Това бе огромна мощ.
Най-сетне той седна върху коня си.
— Трябва да рискуваме, Ласитър — чу я да казва. Конете тръгнаха.
Утрото наближаваше.
В далечината тътнеше грохот от копита, като от приближаваща се буря.
— Не можеш ли по-бързо, Ласитър? — извика му Луа. Той конвулсивно стисна юздите. Пред очите му всичко се въртеше. Ласитър се бореше със слабостта. Опита се да мобилизира всички останали му сили.
Тя бе хванала светложълтия му кон за юлара. Теглеше го след себе си, а грамадният мъж се люшкаше несигурно върху седлото.
В съзнанието му непрекъснато отекваше гласът й:
— Трябва да се справиш, Ласитър! Двамата заедно ще успеем. Заради теб бих отишла и в ада. Сега и ти трябва да ми останеш верен…