Те навлизаха все по-навътре в планината. Слънцето се издигаше нагоре. Луа неумолимо продължаваше да язди напред. „Вероятно постъпих правилно.“ — постоянно звучаха думите й в главата му. „Заложих на теб, Ласитър. Ти сигурно няма да ме разочароваш…“
В далечината конете на преследвачите вдигаха облаци прах, които се открояваха на хоризонта като воал от мъгла.
Тя разбра, че ги настигат. С ранения Ласитър не можеше дълго да задържи тази преднина.
И въобще — накъде да тръгне? Къде биха могли да бъдат в безопасност, без да е необходимо да изминават толкова дълъг път?
Всъщност, имаше отговор на този въпрос.
Мексико.
Но не беше ли това най-опасното място?
Особено тук, в северния район на Чихуахуа и Сонора, гъмжеше от бандити. В тази страна все още цареше голямо беззаконие и тя беше значително по-дива от останалите области по северната граница.
Въпреки това, Мексико беше единственият им шанс. Луа знаеше, че платените убийци на Кийнсбърг щяха да ги преследват безмилостно.
Кийнсбърг! Този проклет деспот! Как го мразеше само!
От две години насам, откакто се случи онази история с мъжа й, тя му бе предоставена за радости и скърби.
Вярно, че Мартин Мак Брайд беше крал коне. Без съмнение мъжът на Луа се беше провинил.
Но беше ли тази кражба достатъчно основание, за да го обеси?
Това беше убийство. Убийство с линчуване. По заповед на Кийнсбърг. После той дойде и безцеремонно я извести, че ако не се подчини, би могъл да я тикне в затвора за много години.
И имаше право. Притежаваше достатъчно доказателства срещу Луа Мак Брайд. Тя беше участвала в кражбата на коне и контрабандата на оръжие. Нейната долина Даст Вали беше изходен пункт за нелегалната дейност и отсам, и отвъд границата.
Даст Вали вече принадлежеше на могъщия Кийнсбърг.
Луа трябваше да подпише всичко.
Сега тя беше само негова служителка. Негова робиня!
Беше я превърнал в проститутка.
А на хората трябваше да разправя, че мъжът й е тръгнал да търси злато в планината. Историята, която беше разказала и на Ласитър.
Направи го от страх. Знаеше, че я наблюдават на всяка крачка.
Въпреки това се осмели да каже истината на Ласитър. Тя самата не знаеше защо го направи.
Въобще, откъде се взе тази самоубийствена смелост?
Просто беше обзета от нея. Чувството й подсказваше, че на него може да разчита.
Ласитър беше ранен много лошо. Вече не се държеше сигурно върху седлото. Беше изгубил много кръв.
Може би раната му нямаше да се възпали.
Те отново спряха. Погледнаха назад към планините и видяха, че облаците прах, които вдигаха преследвачите, ставаха все по-големи.
Той здраво се вкопчи с две ръце в седлото, но предчувствуваше, че няма да може да се задържи дълго на него.
Пред тях се разкриваше лабиринт от клисури и дълбоко врязани каньони.
— Тук бихме могли да се скрием — каза Луа. — Колко още можеш да издържиш, скъпи?
— Докато падна — отговори той с разкривена усмивка.
И мъчителната езда продължи. След около час се намираха в един тесен каньон с почти отвесно издигащи се скали.
Тогава пред тях изведнъж се появиха конници.
Индианци. Това беше една дива и всяваща страх гледка. Лицата им бяха изрисувани с цветни знаци, а на главите им блестяха най-хубавите украшения от пера, които човек можеше да си представи. Украсата им беше съвсем различна от тази на апачите, команчите, кайовите или чейените. Всичко беше много по-пъстро и по-великолепно.
Бяха въоръжени с лъкове, стрели и копия, но на седлата им висяха модерни уинчестъри.
Разбира се, Ласитър видя всичкото не особено ясно, но въпреки това запомни най-важните подробности.
Воините ги обградиха. Разговаряха на гърлен диалект, какъвто беше чувал някога при ирокезките племена на изток, в областта на Онтарио и Хурон. Там където бяха най-големите гори и властваха шестте обединени племена.
Накрая решиха на първо време да гледат на двамата като на свои пленници.
Ласитър и Луа се оставиха да ги обкръжат без съпротива. След това двама индианци хванаха юздите на конете им и потеглиха безмълвно.
— Какво ли възнамеряват да правят? — прошепна Луа. — Въобще, какви са тези индианци? Имаш ли някаква представа?
— Абсолютно никаква — отвърна Ласитър, въпреки че не беше така. Но сега не му беше до дълги обяснения по неговите предположения. Всяка дума му костваше много усилия.
Странните индианци ги заведоха много навътре в лабиринта на каньона. Очевидно отлично се оправяха тук. Непрекъснато завиваха през тесни скални процепи, през които конете можеха да преминават само един след друг. А индианците, които се движеха най-отзад, се грижеха да не оставят никакви следи. Но Ласитър не можеше да види това. Скоро стигнаха до една котловина, която сред тези сурови планини приличаше на малък рай.