Той изпи уискито и веднага си наля пак. Постепенно усмивката му вече бе станала по-малко напрегната.
— Живея при индианците, татко — каза тя. — И до днес все още ми се вижда чудно това, че попаднах при тях. Беше преживяване като в приказките. Седях си до един извор, но бях нападната от една гладна женска пума. Възможно е тя да е смятала, че животът на малките й е в опасност. Както се оказа по-късно, недалеч от този извор се е намирала нейната бърлога. Несъмнено с мен щеше да е свършено, но тогава изведнъж се появи един индианец, който се хвърли срещу пумата с нож и самият той беше доста тежко ранен в двубоя. След това ми каза къде да го заведа. Като следвах неговите наставления, направих носилка, която завързах за коня си. Той ми обясни също къде е пещерата на пумите и че там има няколко малки — доста гладни. Отидох и ги донесох. Бяха две дундести котета, с които човек добре би могъл да се позабавлява. Индианецът ги взе при себе си на носилката. Следвайки указанията му го заведох вътре в планината. Той самият беше тръгнал без кон. Това е особен вид лов, какъвто всеки ловец от това племе трябва да предприеме веднъж в годината, за да принесе улова си в жертва на боговете.
— Това са дяволски предразсъдъци! — изръмжа Кийнсбърг невъздържано, щом дъщеря му направи пауза. — Тези езичници…
Мария го погледна състрадателно.
— Ти сигурно никога няма да разбереш, татко — каза тя. — Може би никога няма да проумееш и защо се разделих с теб. Бях го решила отдавна. Случайността ме отведе при тези индианци.
Той гледаше мрачно.
— И сега живееш заедно с тях?
— Да, така е.
— С една примитивна тълпа въшлясали диваци? — процеди презрително.
— Даже се омъжих за този примитивен дивак, който ми спаси живота — каза тя гордо. — Станах една от тях, татко. И ще остана такава до края на живота си!
Кийнсбърг скочи и посегна към револвера върху писалището. Но дъщеря му вече беше реагирала. Мария бе бърза като светкавица. Томахавката й го улучи под лакътя. Кийнсбърг издаде глухо стенание и остави оръжието.
— Не можеш да се държиш с мен като с малко дете, татко — усмихна се тя, като че ли нищо не се беше случило. — Ще трябва постепенно да свикнеш с това. Обрекла съм се на друг живот, различен от този, който ти си предвидил за мен. Няма да се омъжа за никого от богатите синове, които отдавна издирваш за мен. Няма да даря наследник на тази ферма. Напразно си натрупал всичко това, татко Патрик. Наистина напразно.
Той седна обратно в креслото. С трепереща ръка отново напълни чашата си и отпи.
— Защо въобще се върна, Мария? Какво искаш? — попита раздразнено. Беше му ясно, че изцяло е в ръцете на собствената си дъщеря. Практически той беше в нейна власт, въпреки че Мария нямаше намерение да посяга на живота му.
— Искам да сключа с теб споразумение — каза тя. — И да поискам полагащата ми се част от наследството.
— Ти и без друго ще получиш всичко. След моята смърт всичко това ще принадлежи на теб. Не е необходимо да искаш нищо.
— Бих желала още сега да се поставят някакви граници — отвърна тя хладно. — Моето племе има нужда от повече земя. Искаме да се разширим към планината Аламо Уеко. Необходимо е да ни гарантираш това писмено. Тогава ще имаме общи граници. Трябва да обещаеш, че ще ни оставиш на спокойствие. Нека живеем в мир един до друг. По този начин и отношенията между нас двамата пак биха могли да се нормализират при условие, че си готов да изкупиш част от старата си вина.
— Ти си луда!
— Премислила съм всичко много добре, татко.
— И как си го представяш?
— Имам списък на фермите и притежателите на малки ранчо, чийто имот е бил отнет насила. Бих искала тези хора да бъдат обезщетени, както подобава. Междувременно те са се заселили някъде другаде, но имат финансови затруднения. Една парична инжекция добре ще им се отрази, а пък и по право им се полага.
— Те са ми продавали законно.
— Това беше изнудване — каза тя твърдо. — Ти поставяше натясно тези хора. Те нямаха друг избор, освен да продават на смешни цени.
Той гледаше втренчено пред себе си с празен поглед.
Лицето му помръкна. Отново си наля уиски.
— Знам, че искаш да ме спечелиш отново, татко — каза Мария настоятелно. — Няма защо да ме баламосваш. Познавам те добре. Вярно, че си известен като твърд, непримирим човек, но ти имаш уязвимо място. И то се нарича Мария Кийнсбърг. Татко, с какво ще се накърни достойнството ти, ако се помирим? С нищо. Само трябва да приемеш условията ми.
— Това е изнудване. Ти действуваш по по-различен начин от този, по който аз постъпих някога с тези фермери.