— Не беше лесно, татко. Но междувременно научих много неща. Новите ми приятели са добри учители.
— Сигурно си се промъкнала като змия — каза той и одобрително я потупа по рамото. — А сега трябва да направим едно малко тържество, не мислиш ли?
— О, да — засмя се тя. — Сега с удоволствие бих пийнала чашка вино. От най-доброто, което имаш.
Отидоха в голямата дневна, а през другата врата тъкмо влизаше една млада, червенокоса жена. Беше приблизително на същата възраст като Мария.
— Мануела! — извика Кийнсбърг радостно. — Това е дъщеря ми Мария, за която вече много съм ти разказвал.
Двете млади жени пристъпиха една към друга и си подадоха ръце. После, след кратко колебание се прегърнаха и целунаха по бузите.
— Мисля, че ще се разбирате — каза Кийнсбърг. Седнаха около масата и Кийнсбърг извика със звънчето на масата прислужника, който трябваше да донесе вино и други напитки, както и разбира се всякакви неща за ядене.
— Не ти ли се яде нещо по-специално, Мария? — попита Мануела.
— Не, благодаря. За последен път ядох едва преди седем часа.
— Аз вече бих умряла от глад — каза весело Мануела.
Смяха се и пиха превъзходно калифорнийско вино.
— Искаш ли да й разкажеш, Мария? — попита Кийнсбърг след това. — Не се тревожи. Мануела мълчи като гроб.
— А хората ти? За тях ще остане ли тайна?
— Ще посветя само по-старшите — каза Кийнсбърг. — Отначало това не бива да се разгласява. Иначе Манаскуа ще бъде предупреден преждевременно. Като разбере, че съм спечелил нови съюзници, сигурно ще измисли нови пъклени планове. — Той направи една пауза и погледна Мария въпросително. — Нали мога да разчитам на вашата подкрепа в тази борба? Какво каза Масаро?
— Обеща да си отваря очите.
— Той трябва да ликвидира този Ласитър.
— Ласитър ли се казва?
— Да. Не ти ли казах?
— Не мога да си спомня. Ласитър… Мисля, че съм чувала вече някъде името му.
— По какъв повод?
Тя сбърчи чело. След това поклати глава.
— Съжалявам, но и при най-добро желание не мога да си спомня. Във всеки случай беше някаква много луда история, струва ми се. Много луда…
— Не съм и очаквал друго — изръмжа Кийнсбърг. — Надявам се, че твоите хора веднага ще го изпратят на оня свят, щом го видят.
— Не ми се вярва, че ще го направят.
— Защо?
— Защото моите хора не са убийци, татко.
— Но нали са диваци?
— Ще се учудиш като се запознаеш с тях.
— Много ми е интересно. Ти усили любопитството ми, Мария. — Той пак си наля уиски. Виното не беше достатъчно силно, за да успокои нервите му.
Проклятие! Дано хората му хванат този пратеник на дявола преди да го срещнат червенокожите. Само тогава би могъл да бъде сигурен, че всичко ще свърши по късата процедура. Разбира се, и с Луа — тази проклета жена. След това всичко би могло да се представи за досаден нещастен случай.
Изпълнен с нетърпение, Кийнсбърг очакваше най-новите съобщения. Трудно му беше да участвува в разговора на двете жени. Постоянно и напрегнато се ослушваше за конски тропот, но не се случи нищо.
Името на Ласитър непрестанно се мяркаше из главата му. Едно име, което вече толкова често проклинаше.
Дано скоро да го прибере дяволът!
6.
Луа отвори раната на Ласитър и я изми с чиста вода от извора. Отвреме навреме той пийваше по глътка от бутилката с уиски. Не му убягваше, че червенокожите правеха неодобрителни забележки по този повод.
Подобно нещо се случваше на Ласитър за първи път. Обикновено на индианците им се услаждаха уискито и другите напитки. Само при тези воини явно не беше така.
Учудваше го и обстоятелството, че ги оставиха с Луа да се движат свободно. Смяташе, че отдавна трябваше да са вързани.
Що за тайнствено племе беше това?
— Имаш ли представа що за хора са? — попита той Луа тихо.
Тя поклати глава.
— Такива още не съм виждал. Те са по-високи и от апачите, и от команчите. По-стройни са. Лицата им са ъгловати.
Тя взе бутилката от ръцете на Ласитър и искаше да сипе малко уиски в раната му. Това беше обичайното универсално лечебно средство.
В това време един от индианците извика нещо и бавно се приближи към нея. В лявата си ръка държеше дървено гърне. Той коленичи до Ласитър.
— Това е по-добро лекарство — каза, усмихвайки се, на безупречен английски без акцент. — Стойте спокойно, мистър!
— Много мило от ваша страна, че ми помагате — каза Ласитър. — Мога ли да узная с кого имам честта? Името ми е Ласитър. Моята спътница се казва Луа Мак Брайд.
— Аз съм Чарлз — каза индианецът с достойнство и намаза мехлема върху раната. — Можете ли да седнете, мистър? Трябва да намажа дупката и от другата страна.