— Това ли ще дължим в замяна? — попита Чарлз.
— Всеки договор си има условия — каза Масаро. — А този, който е сключила Мария, е чудесен. Ще получим онази част от планинските земи, които искахме. В замяна тя е обещала на баща си нашата подкрепа срещу този дявол.
— Кой е този така наречен дявол? — поиска да знае някой.
— Казва се Яго Манаскуа.
Името му не говореше нищо на никого.
Всички мълчаха и размишляваха. Това бяха пестеливи на думи хора. Не беше в стила им да говорят един пред друг и да правят прибързани заключения. Предпочитаха да изчакат и да помислят.
Техният предводител им разказа още веднъж всичко, което знаеше от Мария.
Той приключи с думите:
— Тя има доверие в баща си. Вече е сигурна, че той все още я обича.
— А и тя също го обича — каза Чарлз. — Възможно е обичта й да я заслепява.
Масаро сериозно кимна.
— Да, възможно е.
— Какво ще правим, Масаро?
— Трябва да изчакаме докато дойде Мария.
— Кога се връща тя?
— Ще тръгне тази нощ. Утре преди изгрев слънце, или малко по-късно ще бъде тук.
Те отново седяха мълчаливо и размишляваха. Луната беше изгряла. В тишината на нощта прокънтя тропот на копита. Беше неподкован кон.
Воините се разбираха само с погледи. Някои от по-пъргавите се шмугнаха в сянката на скалите и храстите.
Докато конникът се появи, изминаха няколко минути.
Веднага се спуснаха към него. Бяха го разпознали на лунната светлина.
— Виктор, какво те води тук?
Беше висок, слаб млад мъж с орлов нос, като всички останали. Още преди да слезе от седлото каза:
— Томас е изчезнал.
Воините се спогледаха поразени. Изглежда, това беше много лоша новина. Томас е изчезнал!
Това можеше само да означава, че той е избягал избягал от затвора, в който е бил поставен от своите събратя.
— Сачемът каза, че е много сериозно — продължи пратеникът. — Веднага ме изпрати тук. Препусках бързо, но ми бяха необходими двадесет часа.
Виктор се смъкна от седлото. Беше прекарал върху гърба на коня много часове, така че краката неволно се огъваха под тежестта на тялото му.
Масаро се съвзе първи.
— Виктор, накъде е тръгнал Томас?
— Изглежда, целта му е Мексико.
— Той иска да ни предаде! — извика Чарлз. — Масаро, ти знаеш как се заканваше, че ще ни предаде!
— Да, Чарлз, спомням си.
— Трябва да се опитате да му пресечете пътя — каза пратеникът. — Но сега не мога да дойда с вас. Конят ми е много слаб.
Масаро сложи ръка на рамото му.
— Ти изпълни задачата си, Виктор. Почини си. Остани тук при тези двамата. Мъжът се казва Ласитър. Ранен е, затова не е опасен. Поне засега. Робърт ще остане при теб. Трябва да чакате докато дойде сачемата.
Сачемата беше Мария. Тази дума означаваше толкова много, колкото и кралица или светица. Тя беше светицата на сенеките — тази малка, смела част от един някога голям народ.
Виктор се отпусна на земята. Краката му вече не го държаха. Той се протегна и така отпускаше схваналите се мускули.
— Кога ще дойде сачемата? — попита той.
— Утре сутринта.
— Не можете да чакате дотогава, побързайте!
— Достатъчни ли са двама, за да охраняват тези тук? — извика някой.
— Ласитър е ранен — каза Масаро, който изведнъж бе станал много нервен. — Мисля, че сачемата се заблуждава. Не вярвам да е убиец.
Той отиде при него.
— Давате ли ми думата си, Ласитър?
— Кълна се в честта си!
— Доверявам ви се, Ласитър.
Той се обърна и изтича след другите към мустангите, които пасяха малко по-нататък.
Луа и Ласитър останаха сами с двама индианци — Виктор и Робърт. Виктор беше толкова изтощен, че веднага заспа.
Луа се беше сгушила до Ласитър и плътно се притискаше до него.
Скоро тропотът на отдалечаващите се мустанги съвсем заглъхна.
— Робърт! — тихо извика Ласитър. — Искаш ли да си поговорим?
Той се приближи. Имаше симпатична усмивка, както и всички от племето.
— Мистър Ласитър?
— Забрави това „мистър“, приятелю. Само Ласитър, съгласен ли си?
— Искаш да ме поразпиташ ли?
— Ти чу какво каза Масаро. Той ми се доверява. Не искаш ли и ти да ми се довериш?
Робърт импулсивно му протегна ръка.
— Вярвам ти, Ласитър!
— Кое е вашето племе?
Витаеше особено настроение, в което се промъкваше и страх. Вероятно тази беше причината Робърт да развърже езика си. Затова той разкри сърцето си пред Ласитър.
— Преди повече от сто и петдесет години шестте големи племена от изток се обединили. Към тях принадлежи и това на сенеките…
Ласитър отдавна не бе слушал с такова увлечение. Народът на сенеките бил обречен на гибел. Тогава няколко семейства решили да потърсят щастието си на запад.