Разбира се, че можеше. Вярно, че той вече се канеше да си тръгва, но русокосата събуди у него силно желание.
Тя му напомняше бялата жена, която не успя да получи.
А никога не бе имал бяла жена. Дали не беше по-различно, много по-вълнуващо от това, което бе изпитал с момичетата от племето?
— Мога ли да пийна нещо? — попита тя учтиво.
— А какво искаш?
— Най-много обичам вино.
— Тогава ще поръчам една бутилка за двама ни.
— Струва двадесет долара — боязливо каза тя. Беше малка развратница, но добре знаеше как да подлуди един мъж.
Той се засмя и махна презрително с ръка.
— Няма абсолютно никакво значение — рече надуто и й показа пачка долари. Това беше само малка част от плячката — около триста долара, но на русата щяха да й изскочат очите. Рядко се случваше някой обикновен каубой да разполага с толкова много пари.
Сигурно загорелият от слънцето момък с орлов нос беше свързан с нещо по-особено.
Нощта щеше да се окаже доходна.
Тя махна на едно от момичетата, които обслужваха бара. Необходимо бе само да вдигне пръст. Веднага донесоха бутилка вино.
— Аз съм Лило — представи се тя и премести стола си съвсем близо до Томас. — А теб как да те наричам?
— Джим — каза той без да се колебае. — Джим Стоун.
Беше си избрал това име по пътя. С виното вървеше и разговора.
— Човек направо би си помислил, че си индианец — кискаше се тя.
— Такъв съм, но наполовина — отвърна Томас. — Това смущава ли те?
— О, не! Никак даже. Особено много обичам мъжете мелези.
Тя се притисна до него и усети, че е възбуден. А той, тъкмо обратното, нямаше никаква представа за подлостта на тези жени.
Не му направиха впечатление и петимата мъже в отсрещния ъгъл, които отвреме навреме крадешком поглеждаха към него и Лило.
Томас беше човек, израснал в лишено от коварство обкръжение. За да може да се справя в света, в който сега бе попаднал, трябваше да учи още много.
Така и не забеляза, че постепенно се напи. Не знаеше колко опасно би могло да стане, ако загуби контрол над сетивата си.
Особено опасно бе това, когато попаднеш сред стадо изгладнели вълци.
Лило вече бе сигнализирала, че е открила доходна жертва.
Донесоха втора бутилка и той с готовност плати.
— Не би ли искал да останеш насаме с мен, Джим? — попита Лило и примамливо плъзна ръка по дясното му бедро.
Тя отдавна знаеше, че го е разкиснала. Само се чудеше, че е толкова стеснителен. Той се държеше като фермерски син, който за първи път вдишва въздуха на големия свят и естествено беше свенлив.
Мъжете тайно я насърчаваха със знаци. Хилеха се подло, защото междувременно им бе станало ясно, че имат работа с истински гринго.
Те бяха негодници от класа. Главатарят им се казваше Джон Сагуро и се представяше за тексасец. В действителност беше мексиканец.
Това не бе никой друг, а Рио — дясната ръка на дявола Яго Манаскуа. Дошъл бе в това порочно гнездо, защото се надяваше тук да открие някоя следа.
Веднага бе разбрал, че този човек е индианец и то един от тези, чиято родина бе далеч на изток.
Рио беше човек с опит. А от своя шеф знаеше, че онези живеещи усамотено индианци не са апачи, команчи или кайови, а са от другата раса и то точно от тези високите, с обикновено ъгловати черти на лицето и смело изпъкнали орлови носове.
Разбира се, Рио не бе съвсем сигурен, но въпреки това беше поставил на русото момиче задачата да го поразпита.
Мъжът имаше и пари и то немалко. Пачката долари, която показа на Лило, едва ли беше цялото му състояние.
Но Лило скоро щеше да разкрие и тази тайна. Нямаше да трае дълго, най-много час-два.
Тя го хвана под ръка и тръгна с него нагоре по стълбата, която се намираше в края на помещението и водеше към горния етаж.
Това, че едно момиче отмъкваше някой от посетителите бе напълно нормално. Бетуинг беше просто едно свърталище на порока. В това гнездо нямаше нито съдия-изпълнител, нито шериф. Нямаше и нито един жител, който да не преживява от тъмни афери.
Лило изчезна с нейния кандидат в една от стаите.
Петимата мъже избухнаха в гръмогласен смях.
Но Томас, наричан сега Джим Стоун, не чу това. Стаята се намираше в самия край на коридора, а вратите и стените бяха изработени доста стабилно.
Ето че бяха сами, а Лило се чудеше какво да прави по-нататък. Недодялания мелез стоеше насред стаята с увиснали ръце и изглежда не знаеше какво да предприеме.
Тя беше свикнала клиентите й направо да пристъпват към действие. Това се отнасяше за всички.
Тя самата не мислеше за нищо. Тези мъже едва дочакваха момента, в който щяха да се хвърлят заедно с нея в леглото й.
Отначало реши да бъде по-груба с него, но после си спомни, че има важна задача, която щеше да й донесе голяма печалба.