— Добре направи, че ми каза, Джим.
Но индианецът вече не го чуваше. Намираше се в царството на съня.
— Не го оставяй повече сам, Лило. И се погрижи утре сутринта веднага да пийне малко уиски. Много е важно да свикне с него. Като се събуди, главата сигурно ще му тежи. Ти трябва да го убедиш, че уискито е най-доброто лекарство за това. Но не бива да пие прекалено много. Дай му само няколко глътки.
— Не се безпокой, Рио, ще се оправя.
Той пъклено се ухили.
— Колко е хубаво, че те имам, бейби.
После излезе. Беше развеселен. Щом се върна в кръчмата, си потърси момиче. Избра червенокосата Лизи. Беше известна с горещия си темперамент.
— Искаш ли да празнуваш с мен, Лизи?
— Какво има за празнуване?
— Не казвам.
— И без друго няма значение, Джон.
Той я прегърна и вече се канеше да изчезне с нея, когато долови някакъв шум отвън. Изведнъж спря и се ослуша. Останалите в кръчмата също надаваха ухо.
Чуваше се конски тропот. Приближаваха около дузина коне, а върху тези коне сигурно имаше и ездачи.
— Не са подковани — каза сдържано Джек Мъри — един от подбраните спътници на Рио. — Червени…
— Те ще питат за нашия човек — каза Рио. — Тук, естествено, никой не го е виждал. Ясно ли е?
Той хвърли заплашителен поглед наоколо и всички кимнаха. Никой нямаше да го издаде, никой нямаше и думичка да каже, щом този човек е забранил.
Ездачите навън спряха. Веднага след това летящата врата се отвори с трясък и през прага прекрачиха четирима сенеки.
Предвождаше ги Масаро, братът на Томас, на предателя.
Напразно го търсеха с поглед.
— Какво има? — извика кръчмарят от тезгяха. Косите им бяха дълги до раменете и носеха препаски на челата. Панталоните им от еленова кожа бяха украсени с шарени ресни.
— Търсим един от нашите братя — каза Масаро. — В обора под наем чухме, че е отседнал в тази кръчма.
Рио вече тайно бе дал знак с ръка на двама от своите хора и те се бяха измъкнали навън, преди сенеките да влязат в кръчмата.
— Не сме го виждали — рече кръчмарят. — Тук не е идвал индианец. А сега, изчезвайте…
— Той не изглеждаше като индианец — каза Масаро. — Облечен е като бял и е с късо подстригана коса.
Междувременно на вероломния Рио му бе хрумнала друга мисъл.
Той излезе крачка напред и привидно случайно намести колана си с двата 45 милиметрови револвера.
Не беше от самохвалковците, а един от онези стрелци, които наистина можеха да стрелят едновременно с двете ръце.
Умееше да борави с пистолетите като магьосник. Улучваше всяка цел и с двете ръце, дори когато трябваше да стреля едновременно.
Рио любезно се усмихна.
Беше измислил нова стратегия. Ако това, което бе запланувано преди няколко секунди успее, вече ще е направил голяма крачка напред.
Тук имаше четирима индианци. Говорителят им бе същевременно и техен водач. Той доста приличаше на онзи горе в стаята. Очевидно бяха братя.
— Почакайте, мистър — каза Рио любезно, хвърляйки предупредителен поглед към тезгяха, така че отсега нататък кръчмарят щеше да постъпи най-разумно, ако си държеше устата затворена. — Възможно е кръчмарят да греши — продължи той. — Но мисля, че каза истината. Тук не е имало човек, който да изглежда като индианец. Но вечерта пристигна един чужденец. Наричаше се Джим Стоун.
Рио умееше да бъде дяволски любезен. С този си маниер вече беше примамил в клопката много хора.
Всички те сега бяха в сребърните мини на дон Яго Манаскуа в средно Мексико, или бяха мъртви.
Рио трябваше да набави нови работници за дон Яго. Тези индианци бяха високи и силни. Изглеждаха и жилави. Бяха точно такива, каквито търсеха ловците на хора.
Идваше му да се пръсне от смях.
— Как изглеждаше този Джим Стоун? — попита Масаро. — Видяхте ли го, мистър?
— Да — усмихвайки се, Рио се приближи още една крачка към високия индианец. — Видях го. И, ако добре си спомням, приликата му с вас е фрапираща. Направо би могъл да ви бъде брат.
— Той ми е брат — извика Масаро възбудено. — Знаете ли къде е сега, сър? Спомена ли накъде отива? Сигурно е още в града, защото конят му е в обора под наем.
Масаро усещаше, че е близо до целта.
— Да, още е тук — смееше се Рио. — Искате ли да ви заведа при него? Само че, ако не се лъжа е доста пиян. Има и едно момиче при него. Купи си го, мистър.
— В коя стая е? — ядосано избухна Масаро. — Можете ли да ми я покажете, сър?
Момичетата и повечето от посетителите гледаха недоумяващо. Само спътниците на Рио се досещаха какво е намислил.
Той кимна на Масаро.
— С удоволствие бих ви помогнал, но не знам дали е удобно да го безпокоим сега.
— Трябва да говоря с него — каза Масаро като се мъчеше да се овладее. — Много е важно за него, а и за всички нас.