— Хвърли оръжието — хладно заповяда Рио. — Следващият ще получи парче олово в глупавия си череп.
Индианците се подчиниха. Виждаше се, че нямат никакви шансове.
— Какво искате от нас? — попита един от тях. — Какво направихте с Масаро и другите?
— Скоро ще дойдат да ви правят компания — хилеше се Рио. — А сега застанете там, до стената.
Сенеките гледаха съвсем объркани и изплашени. Не бяха подготвени за нападение.
Успокояваше ги мисълта, че не бива да се страхуват, тъй като не бяха престъпили нито един закон на белите. Просто питаха за Томас. Нима това беше престъпление?
Ловците им сложиха белезници.
Пленниците вярваха, че това са хора на закона. Иначе откъде можеха да имат белезниците?
Вероятно всичко това не бе чак толкова сериозно.
Сигурно беше станала някаква грешка.
Разбраха истината, едва когато, обградени от петимата си пазители, тръгнаха на юг.
Границата не беше далече. Щом я прекосиха, ги предадоха на друга охрана.
— И внимавайте дяволски добре! — строго им заповяда Рио. — Ще им махнете белезниците едва, когато стигнете до целта. Това не са някакви нищожни индианци, които почти не се съпротивляват. Отваряйте си очите на четири!
После той и придружаващите го се отправиха на север, назад към града, където Томас — предателя, бе великолепно забавляван от русата Лило, за да не му хрумват глупави мисли.
За Масаро и спътниците му започваха страданията на пленническия живот.
8.
Ласитър и Луа все по-добре се разбираха с двамата си индиански пазачи. Те разказаха много неща за племето си, а също и за дъщерята на Манаскуа, Мария, която един ден по волята на съдбата попаднала при тях и сега я почитали като светица. Така заповядал старият сачем и мъдър лечител.
Междувременно бяха изминали един ден и една нощ, откакто Масаро и спътниците му тръгнаха да търсят Томас.
Раната на Ласитър вече бе съвсем заздравяла. Тези индиански мехлеми и билки действуваха чудотворно.
Ласитър бе любопитен да види Мария. Днес тя трябваше да се върне. Най-късно днес, така бе казал Масаро.
Около девет часа сутринта тя внезапно се появи.
Учудено погледна към Ласитър и Луа, а после и към двамата сенеки, които заедно с „пленниците“ трябваше да я чакат.
Събитията толкова бързо се бяха развили, че не бе възможно да я уведомят.
Робърт й обясни всичко с няколко изречения.
Мария запази самообладание. Тя се обърна към Ласитър.
— Разказаха ми, че си отвлякъл Луа Мак Брайд като заложница в планините. Ти си Ласитър, нали?
— Същият — отвърна той. — А за отвличане и дума не може да става. По-скоро беше обратното. Попитайте Луа. Без нейната помощ вероятно нямаше да мога да се измъкна от стрелците на баща ви. А имахме щастието да срещнем и вашите приятели, сенеките.
— Така беше, мис Кийнсбърг — рече Луа.
Лицето на Мария бе станало каменно, а погледът — твърд.
Тя слезе от мустанга си.
— Остави формалностите, Луа — каза тя. — Ти също, Ласитър. Наричайте ме просто Мария. Това е достатъчно.
Тя напълни чаша с кафе от окачения над огъня котел. С другата ръка взе парче царевичен хляб и малко студено печено месо, което бе върху един камък.
— Разкажи ми за себе си, Ласитър! — подкани го после. — Искам да чуя историята ти. Какво търсиш в тези планини? Защо си отишъл в кръчмата на Луа?
— Минавах оттам по пътя си на юг — каза Ласитър. — Към Мексико. Но имах преследвачи. Исках да ги заблудя, за да се отърва от тях. По-късно случайно попаднах на тази ферма и се запознах с Луа. Вечерта се появиха мъжете, които искаха главата ми. Бяха платени убийци на Патрик Кийнсбърг. Защитавах се. Това е всичко. Накрая с голяма мъка успях да се измъкна, благодарение помощта на Луа. Това е цялата история. Сега сме тук.
Мария седна на един камък. Пиеше кафе и отвреме навреме отхапваше от хляба и месото. Тя напрегнато размишляваше.
— Моят баща смята, че си един от платените убийци на Манаскуа — рече тя замислено. — Ласитър, знаеш ли кой е Манаскуа?
— Чух за него.
— Но не го познаваш?
— Още не съм имал това съмнително удоволствие.
— Яго Манаскуа е дявол в човешки образ — каза Мария сериозно. — Той търси удобен случай да убие баща ми.
— Защо?
— Лична вражда, която не ме засяга — отвърна тя. — Това и без друго не те интересува, Ласитър. Забъркал си се случайно в тази история. Сега какво смяташ да правиш?
Забележката по повод случайността бе дяволски иронична. Той не я отмина с мълчание.
— Мисля, че хората на Кийнсбърг все още имат намерение да ме пратят на оня свят. А това важи и за Луа, ако бъде заловена. Затова известно време ще трябва да се крием. Но може би ще успееш да убедиш баща си, че нямам лоши намерения спрямо него.