Обхванаха го съмнения.
Може би щеше да е достатъчно да го постави в своя власт. Да, това би било решение! Масаро трябваше да се закълне, че до края на живота си ще служи на великия Томас.
Щеше да се отнася с него като роб.
Така ще постъпи. За Масаро това щеше да е по-лошо от смърт.
Томас не знаеше какво се е случило с брат му и неговите спътници. Той нищо не бе забелязал от инцидента по-миналата нощ.
— А знаеш ли къде е златото на вашето племе? — попита Рио коварно.
Бяха седнали върху камъните. Наоколо ги имаше в изобилие. Луната огряваше скалистата котловина, в която спряха за почивка.
До селото имаше още две мили.
— Разбира се, че знам — перчеше се Томас. — Ще получите вашата част, щом сломите съпротивата на моите врагове.
Рио бе донесъл от чантата на седлото си една бутилка. Извади я и отпи малко. Томас гледаше жадно изпод вежди.
— Искаш ли? — попита Рио и му подаде бутилката. Индианецът пиеше жадно, на големи глътки.
Учудващо бе краткото време, за което привикна към пиенето. Той имаше намерение по-късно всеки ден да изпива по една такава бутилка. Чувството, което изпитваше, беше чудесно. То правеше мъжа горд и непобедим. Едва тогава, когато пиеше, осъзнаваше истински колко велик боец е.
— Къде е скривалището? — попита привидно разсеяно Рио.
— Пред къщата на сачема — отвърна Томас. — Там има една дупка, покрита с греди. Но не се безпокой за това, Джон. Ще получиш твоя дял.
Рио или както още се наричаше Джон Сагуро, се усмихна съчувствено, но Томас не забеляза колко го презираше този закоравял бандит.
Не разбираше, че е само една пионка, която сигурно ще бъде пожертвана.
След половин час те продължиха нататък.
Рио знаеше, че това нападение щеше да им донесе около четиридесет здрави и силни мъже.
И златото естествено. Но него смяташе да запази само за себе си. На хората си щеше да плати с долари. Имаше достатъчно в себе си.
Първите слънчеви лъчи падаха върху селото на племето сенеки. Отвъд, край малкото езеро, вече лудуваха по-ранобудните младежи. Всички бяха голи.
Други излизаха от малките си кокетни дървени къщи. Наоколо имаше ниви и градини. В дълги редици бяха посадени и овощни дръвчета. Тази малка общност можеше съвсем самостоятелно да се грижи за себе си. Бяха щастливи с този начин на живот.
Тогава доловиха тропота на копита и забелязаха тежко въоръжения отряд на Томас.
Отвсякъде се чуха викове, крясъци. Младите хора край езерото бързо намъкнаха дрехите си.
Чужденците обкръжиха селото.
Томас тръгна с Рио към къщата на стария сачем, който беше водил племето много години.
Бандитите гонеха хората от къщите. На места проехтяха изстрели. Това беше предупреждение за останалите.
След няколко минути само, селото бе под контрола на бандата. Всички жители бяха събрани на големия мегдан. Никой не оказа съпротива. Мъртвите бяха достатъчно добро предупреждение.
Нападението бе прекалено изненадващо за малкото племе. Те и без друго нямаха кой знае какви шансове срещу тези закоравели, безскрупулни бандити.
Сачемът излезе от къщата си. Беше облечен в синя дреха, която се спускаше на многобройни дипли около високото му тяло. Тъмните му очи гледаха от кокалестото лице спокойно и изпълнени с достойнство.
— Томас, защо направи това? — попита той кротко. — Сега ти навлече беда на всички нас.
— Къде е Масаро? — диво извика Томас. — Къде е неговата светица?
— Затваряй си устата! — каза грубо Рио. — Сега аз съм на ред. Повече не можеш да се разпореждаш тук.
Томас хвана револвера си.
— Ти се осмеляваш да разговаряш с мен по този начин! — изфуча той. — За това бих…
Оръжието на Рио проблесна. Веднъж. В средата на челото на Томас се появи червена дупка.
Ужасно беше да гледа човек, как въпреки това той се задържа върху коня си още една две секунди. След това бавно се наклони настрани и се строполи на земята. Рио дори не го удостои с поглед. Обърна се към сачема.
— А сега е твой ред, старче. Къде е златото?
— Нямаме злато — каза сачемът спокойно.
— Този предател твърдеше, че имате, сачем — изръмжа Рио. — И аз му вярвам. Сигурен съм, че имате. Масаро носеше торба, пълна с късове самородно злато, когато го залових. Томас ми каза, че тук има още много.
Той слезе от коня и тръгна към стареца. Грубо го хвана за дрехата и я стегна около шията му така, че не можеше повече да си поеме дъх и само изхърка.
Рио разхлаби смъртоносната хватка и блъсна стареца вътре в къщата.
През селото премина глух стон.
В средата на голямото помещение Рио намери гредите на пода, за които му бе разказал Томас.
— Отваряй, старче.