Той блъсна сачема на пода.
— Знам, че тук долу е златното ви съкровище — каза Рио, хилейки се. — Хайде, отваряй!
Старият сачем се подчини, но се усмихваше загадъчно.
Рио обаче не можеше да види това. Сачемът мълчаливо посочи дупката под пода.
— Това ли е всичко? — изрева Рио разярен. — Томас ми каза, че тук е скрито огромно съкровище.
— Значи те е излъгал. Това тук е всичкото ни злато. Нямаме повече.
— Ах, ти, куче! — изкрещя Рио извън себе си от яд. — Проклето копеле!
И цевта на хълбока му отново просветна.
Старият сачем умря по същия начин като предателя Томас.
Може би беше по-добре, че в яда си проклетникът бе действал така необмислено. Иначе сигурно щяха да измъчват още стареца. Едва ли щеше да издържи на болките и можеше да признае всичко.
Всъщност, наистина имаше златно съкровище. Но мъдрият сачем още преди време го беше заровил на тайно място.
Освен него, само един човек знаеше тайната: Мария.
— По дяволите! — изрева Рио и мушна торбичките с късовете злато в джоба си. — Това копеле е лъгало!
Той нямаше предвид сачема, а мъртвия предател. Въпреки това нямаше защо да е недоволен. Оценяваше съдържанието на двете торбички на няколко хиляди долара. На останалите, разбира се, нямаше да каже нищо за това.
Погледът му още повече се проясни като оглеждаше заловените, които бяха събрани в средата на селото. С окото на специалист той прецени, че това са отлични работници, също като онези, които вече бе хванал.
Дон Яго ще остане доволен. Сега сигурно ще му даде и специална премия.
По-силните млади мъже вече бяха отделени от останалите жители.
Момичетата, хълцайки, се притискаха между по-старите мъже и жени, но разбира се, не можеха да се скрият от алчните погледи на негодниците.
— Даваш ли ни свобода на действие, шефе? — попита Мак Ноли — палача. — Тук има дяволски апетитни млади жени.
Рио махна с ръка.
— Ще се върнем по-късно. Вече знаем пътя. Разбира се, ще вземем и жени, но не сега. Тръгваме веднага. Така ще можем навреме да догоним другите.
Както винаги, той даваше заповедите си кратко и точно. На разбойниците не им харесваше, че трябва да си обират крушите, но всеки от тях добре знаеше, че протестите са безполезни.
В такива случаи, Рио обикновено обичаше да наказва, за назидание. Застрелваше на място първия глупак, който си позволи да задава въпроси. Вече бе изпробвал тази мярка няколко пъти. И ордата на негодниците съответно се бе научила на ред.
На четиридесетте млади мъже бяха поставени белезници. По-възрастните трябваше да докарат мустанги за всички. И тъй като бяха достатъчно наплашени, тичайки се отправиха към конете.
Десет минути по-късно ловците на хора потеглиха с бъдещите си роби.
Никой от жителите на селото не се осмели да постави някакъв въпрос. Всички бяха шокирани.
Безсмислено беше да се вади оръжие и да се стреля по заминаващите си бандити. Това само щеше да доведе до излишно проливане кръв.
— Вече има достатъчно мъртви — каза потресен един от по-старите мъже. — Елате да огледаме.
Те влязоха в къщата на сачема и го намериха прострян до отворената дупка в пода.
— Съкровището ни! — извика някой. — Там сачемът пазеше златното ни съкровище.
— Сега това не е толкова важно — упрекна го старецът, който бе един от най-приближените довереници на мъртвия сачем. — Трябва да се посъветваме какво да правим по-нататък.
Другите измърмориха нещо в знак на съгласие. Тогава всички се събраха отвън на мегдана. Бяха направени много предложения. Накрая решиха някои от опитните мъже да проследят колоната с пленниците. Разбира се, на безопасно разстояние.
Едва след като узнаеха къде са заведени, би могло да се предприеме нещо.
Сега най-важно бе да се запази спокойствие.
Трябваше да изчакат и другите — тяхната бяла светица и хората, които бяха тръгнали с нея, когато реши да отиде при баща си, за да преговарят. Преди всичко се уповаваха на Масаро. Той сигурно знаеше какво трябва да се направи. А беше и приемник на стария сачем, затова именно той трябваше да реши как да се действа по-нататък.
Но и светицата също трябваше да им говори. Тя беше ясновидка, пророчица.
Старият сачем Арикана твърдеше това и я беше въздигнал в нещо като кралица.
— Тя и Масаро знаят как трябва да постъпим — рече старият Солумар, който имаше тежката дума в съвета. — Кой от вас ще потегли сега след нашите приятели?
Веднага се обадиха дузина мъже, но необходими бяха само трима. В никакъв случай не биваше да правят впечатление.
Но можеха ли сами да решат проблема си?
Заедно с Масаро бяха останали само дванадесет млади бойци. Не беше ли това прекалено малко срещу голямото надмощие на неприятеля?