Те не можеха да знаят, че са останали само двама от тях. Че Масаро и другите девет вече бяха пленени от ловците на хора.
Учудващо беше самообладанието, с което тези хора приемаха тежката орис, която ги бе сполетяла.
Имаше единадесет убити.
Не причисляваха към тях предателя Томас. Не го и погребаха със сачема и другите жертви на нападението. Занесоха го в едно скрито място, в малка странична котловина и го затрупаха с камъни.
Така вече не се виждаше нищо, което да прилича на гроб. Нищо не биваше да напомня за предателя. И името му повече нямаше да бъде споменавано. Така повеляваше законът на сенеките.
11.
Те пристигнаха едва след обяд: Ласитър, светицата, двамата последни бойци от племето и Луа Мак Брайд.
Отдалеч разбраха, че идват твърде късно. Спряха конете и с горящи очи се взряха надолу към селото, обхванато от гробна тишина.
Лицето на Мария бе като изсечено от камък.
— Сънувах всичко това — каза тя. — Видях го в съня си, преди няколко дни.
— А защо не предупреди? — попита Ласитър.
— Вече бях тръгнала с мъжете — отвърна Мария. — Освен това се знае, че никой не може да избяга от провидението. По други пътища нещастието пак щеше да дойде при нас.
Сигурно имаше нещо вярно в това. Ласитър имаше подобно преживяване и затова не отмина с безразличие думите й.
Те се спуснаха надолу към селото.
— Къде е Масаро? — викаха всички един през друг. — Къде са другите бойци?
Мария им разказа случилото се. Отвсякъде я гледаха слисани лица.
Тя хвана Ласитър за рамото и се отдалечиха, за да могат да говорят необезпокоявани.
— Отново имам видение — рече тихо и беше видимо потресена. — Масаро и хората му вече са пленени от ловците на хора. Знам също кой дявол ги е изпратил. Само че не благодарение на пророческата си дарба, а го чух от Кийнсбърг. Става дума за Яго Манаскуа, смъртния враг на моя… на Кийнсбърг.
— Аз потеглям — каза Ласитър. — Веднага. Едва ли имат голяма преднина.
— Ще те придружа.
— Дума да не става.
— Не можеш да ми попречиш — каза тя решително. — Или ще ме изгониш като досадна муха?
Тогава той се усмихна и кимна в знак на съгласие.
— Но само ние двамата. И трябва да си облечеш други дрехи. Панталон и обикновена блуза за езда. Имаш ли такива неща?
— Притежавам даже истинска рокля. С изрязано деколте. Да взема ли и нея? — засмя се тя.
Едва бе изрекла тези думи и лицето й отново придоби онзи одухотворен, отнесен израз. След това каза:
— Да, непременно трябва да я взема. Ласитър, току-що се видях в тази деколтирана рокля. Имах и револвер в ръката. Около мен се биеха мъже. Един от тях беше ти, Ласитър. Но всичко бе много разкривено. Изведнъж образът изчезна. Все пак има някаква връзка с роклята. Трябва да я взема, ела!
Тя го хвана за ръка и заедно изтичаха към къщата на сачема, където бе живяла. Там бяха личните й вещи, сред които и тази рокля.
Мария бързо се преоблече, смени индианския си костюм от кожа на сърна с джинси и каубойска риза. Махна също и екзотичната препаска от главата си и вместо нея сложи шапка.
Накрая закопча колана с пистолета. Ножът пъхна в един висящ от него калъф, но томахавката остави.
След това отново излязоха на мегдана.
Вече бяха оседлани два отпочинали коня.
— Небето да ви закриля! — каза стария Солумар тържествено и разпери ръце за благословия.
Мария дълбоко се поклони пред достолепния старец, а Ласитър последва примера й.
После скочиха на конете и потеглиха.
Луа седеше между двамата воини Виктор и Робърт. Може би и тя щеше да намери тук новата си родина. Ласитър й го желаеше от сърце.
Всъщност това бе само една мимолетна мисъл.
Това, което действително го занимаваше, бе Яго Манаскуа. Значи той беше дяволът, по чиито следи бе изпратен от бригада №7. А се ширеше мнението, че Кийнсбърг е престъпникът, който се занимава с лов на хора в пограничните области.
На това мнение бяха и мексиканските власти. По дипломатически път те помолиха Вашингтон за служебна помощ. „Повечето следи водят към владенията на Кийнсбърг“ — гласяха тайните сведения. С тази информация бе изпратен и Ласитър.
Как можеше да се обърка човек.
Яздиха до късно вечерта. Спряха да нощуват в една странична котловина. За първи път Ласитър беше сам с пленителната жена.
Всеки един от двамата знаеше за какво мисли другия. Нямаше нужда от много приказки.
Притегли я към себе си. Това бе една мълчалива и по тази причина, толкова сърдечна прегръдка. После се отпуснаха върху високо избуялата трева до един ромолящ поток.
Истински романтично беше под шумящите дървета, през чиито клони като неми свидетели гледаха луната и звездите.