Роуз бе сърдита през толкова голяма част от времето си, че не забелязваше колко е прелестна. Бе дарена със стройни дълги крака, гарвановочерни коси с почти син оттенък, овално лице и чувствени устни, естествено начупени. Бе висока метър и седемдесет, тежеше петдесет килограма и имаше тънка талия, стегнат едър бюст и току-що си бе купила първия сутиен втори размер. Носът й бе орлов, кожата матова, а очите невероятни — бледосини, почти бели, като на вълчица.
Никой от родителите й нямаше такива очи. Нищо чудно, тя бе осиновена.
Мъжете подсвиркваха след нея, когато вървеше по улицата, но не дръзваха да застанат на пътя й. Походката й бе характерна за Бронкс, гневна и заплашителна. Роуз Фиорело бе постоянно сърдита — заради болестта на майка си, дългите работни часове на баща си и мръсните улици. Изпитваше гняв към кмета, към родната си майка и към целия свят.
Но днес имаше конкретен повод. Омразата, която я бе завладяла, я изгаряше отвътре, силна като първата любов при повечето момичета на нейната възраст.
Роуз тръсна глава и във въздуха полетя водопад от лъскави черни коси.
— Чудесно — постара се да говори със спокоен тон. — Пак салам от магазина? Да не би отново да са отрязали тока?
Даниела кимна с тъга.
— Татко ти вече се обади, но докато дойдат да го включат, всичката стока в хладилниците ще се развали.
— Мога цял ден да се тъпча — каза Роуз с разбиране. И двете знаеха, че след още един ден целият асортимент от италиански колбаси, сирене и риба ще бъде изхвърлен и баща й отново ще загуби пари.
Пол Фиорело бе петдесетгодишен и от двадесет и пет години държеше магазинчето „Прочутите деликатеси на Пол“. Въпреки оптимистичното си име, не бе известно, намираше се в неподходящ квартал и бе твърде малко, за да привлече вниманието на платежоспособните граждани, които биха дали двадесет долара за бутилка чист зехтин. Но бе добро, стоката бе прясна и най-вкусната в район от десет преки. Баща й имаше редовна клиентела и през всички тези години бе успявал да изплува. Приходите от магазина бяха достатъчни, за да покрият лечението на съпругата му от артрит и таксата на Роуз в католическото училище. Беше евтино, но не и безплатно. Освен това имаше разходи, например за униформата. Магазинчето осигуряваше средства за всичко това плюс наема.
Допреди месец.
Цените на имотите в Манхатън нарастваха главоломно. Дори в най-непрестижните квартали, за които по-рано се твърдеше, че никога няма да бъдат населени, сега се купуваха сгради. Ийст Вилидж и Хеле Китчън бяха само два от тях. Някои хора предвиждаха, че следващите ще бъдат Алфабет Сити и дори Харлем. Все едно. Роуз не даваше пет пари за демографията.
Но мислеше за магазинчето на Пол.
Намираше се в голяма сграда, занемарен стар небостъргач на ъгъла на Девето и Петнадесето Авеню. В съседство имаше пицария и магазин за шивашки материали, в който се продаваха копчета, пайети и платове с разръфани краища. Над тях се помещаваха офиси. Но цялата сграда бе продадена на агенция „Ротщайн Риълти“.
„Ротщайн“ бе гигант сред имотните компании. Боравеха с десетки милиони долари. Имаха планове за сградата и не слагаха в сметките си един местен търговец на колбаси.
Съседите на Пол вече бяха приели подаянията, предложени като компенсация от „Ротщайн“, и бяха прекратили договорите си за лизинг. Но Пол Фиорело бе отказал. Какво щеше да прави с някакви си петдесет хиляди долара? Магазинчето бе единственото му препитание, къде щеше да намери толкова изгоден лизинг? Ако се преместеше на повече от пет пресечки, щеше да загуби всички редовни клиенти и да се бори с конкуренцията на по-големи и луксозни магазини с по-ниски цени. От онези, пред които на сергии бяха наредени лъснати с парафин плодове. Петдесетте хиляди биха им стигнали най-много за година, дори ако бъдеха възможно най-пестеливи.