Мъжът до нея подигравателно имитираше записаното съобщение. Изведнъж погледна Попи.
— О, извинете! — имаше плътен глас и южняшки акцент, който малко я изненада, защото изглеждаше доста изтънчен. Бе облечен с елегантен костюм, скъпи обувки, навярно европейски, ръчна изработка, и златен часовник. Бе по-възрастен, с прошарени коси, сини очи и ъгловата челюст. Под сакото му се открояваха мускули и изглеждаше привлекателен. „Типичен преуспял капиталист“, помисли си Попи.
Гласът му би подхождал повече на мъж с каубойска шапка и ботуши.
— Лош навик. Това монотонно нареждане ме дразни. „Летим на височина дванадесет хиляди метра“. Кой се интересува?
Попи кимна и му се усмихна.
— Аз съм Попи Алън.
— Хенри Леклерк.
Името й се стори познато, но не можа да си спомни откъде.
— Изглеждате разстроена. Извинете, ако ви е неприятно, че любопитствам. Не обичате ли да пътувате със самолет?
— Не е това. Проблеми в бизнеса — отвърна Попи.
Той се засмя.
— Бизнес?
Попи се намръщи.
— Какво странно има?
— Изглеждате твърде млада, за да се занимавате с бизнес — откровено каза той. — Приличате на колежанка.
Очите му бяха тъмносини, със самоуверен израз.
— Пътувам в бизнес класа — изтъкна Попи.
— Както много хлапета от богати семейства.
„Арогантен мръсник“, помисли си тя.
— Е, аз не съм от тях. Работя за компания с… глобална насоченост.
— Аха — каза той. — Аз също, би могло да се каже.
Тонът му не допадна на Попи.
— Хората си въобразяват, че един млад човек не може да постигне нищо. Но това са пълни глупости. Александър Велики е завладял света, преди да стане на тридесет години.
Леклерк се усмихна.
— Старая се да не подценявам младите, госпожице.
— Шампанско? — към тях се бе приближила стюардеса, една от най-привлекателните. Бе силно гримирана и гледаше Леклерк с обожание и чаровна усмивка. Не обърна внимание на Попи.
— За мен шампанско — каза Попи. Бе платила прескъпо за това място.
— На колко години сте, госпожице?
Тя се изчерви.
— На двадесет и три. Има ли някакъв проблем?
Жената я изгледа с недоверие.
— Можете да сервирате на тази млада дама — любезно каза Леклерк.
Стюардесата веднага й поднесе висока кристална чаша.
— Заповядайте. Извинявайте за недоразумението, госпожице. А за вас, господин конгресмен?
Попи примигна.
— Само портокалов сок — отвърна той.
Полетът не бе гладък, но Попи не обърна внимание на друсането. Чувстваше се така, сякаш водеше битка за възвръщане поне на част от достойнството си.
— Значи пътувам в компанията на политик — отбеляза тя, когато донесоха обяда.
— Боя се, че да.
Той махна с ръка да не му сервират храна.
— Конгресмените не ядат ли?
— Не и такава помия — Леклерк пъхна ръка в чантата с ръчния си багаж и извади сребърна кутия с гравирани инициали. — Твърде често летя. Държа на добрата храна.
Повдигна капака на кутията и устата на Попи се напълни със слюнка. Вътре имаше узряла праскова с вълшебен аромат, консерва хайвер и сандвичи от черен хляб с пушена сьомга и лимонови резени.
— Вземете си. Настоявам.
— Категорично не — каза тя, но бе трудно да потисне апетита си.
Леклерк отвори хайвера и намаза малко на филийка.
— Отворете уста.
Попи опита. Вкусът бе превъзходен.
— Разкажете ми за проблемите си в бизнеса — каза Леклерк.
Попи заговори. Изля душата си пред него. Имаше чувството, че я приема сериозно, а той бе конгресмен. Бе поласкана не само защото бе влиятелен политик, достатъчно възрастен, за да й бъде баща.
— Напуснете.
— Да напусна? Но това е една от най-големите мениджмънт компании в града. Какво да направя? Да се преселя в Ню Йорк и да работя за „Кю Прайм“?
— Основете собствена фирма.
— Нямам групи, с които да работя — възрази Попи.
Леклерк сви рамене.
— Намерете. Вече сте успели веднъж. Доказали сте, че имате талант в известна степен. Струва ми се, че искате повече, отколкото може да ви предложи който и да е шеф. Има само един начин да го постигнете: създайте собствена фирма.
Попи се замисли. Успехът със „Силвър Булет“ бе страхотно начало, но тя не разполагаше с нищо и твърде скоро бе станала достатъчно голяма, за да й сервират шампанско. Не бе неосъществимо. Рон Лафит бе мениджър на „Мегадет“, а бе едва на двадесет и пет години. Мисълта я накара да потръпне от страх. И все пак й се стори вълнуваща.
— Необходима е много работа, много връзки…
— И голям кураж — Леклерк я погледна. — Разбира се, можете да си намирате извинения, да приемете премията и да поемете „Хедуей“…