— „Хайуей“.
— Или още сега да вземете правилното решение.
— Много сте досаден — предизвикателно каза Попи.
— Така ми казват и демократите — Леклерк леко наклони глава.
— Значи сте републиканец — отбеляза Попи с неодобрение.
— Да. Ниски данъци, ниски разходи. Силна отбрана.
— Твърде много средства за въоръжаване и нищожни за образование…
— Интересувате ли се от политика?
— Всъщност не — отвърна Роуз. — Но съм за демократите. Смятам, че всяка жена трябва да има право на избор.
— А аз смятам, че всяко бебе трябва да има право на живот — невъзмутимо отвърна той.
— Нима нищо не може да ви извади от равновесие? — попита Попи.
Леклерк се замисли за миг.
— Загубата — каза той. — Затова никога не губя.
През нея премина лека тръпка на възхищение и любопитство. Нещо, което не бе изпитвала отдавна. От злополучното приключение с онзи подъл музикант. Пълна лудост! Леклерк не бе неин тип. Освен това бе с около петнадесет години по-възрастен от нея. Джентълмен от Юга. Косите му бяха късо подстригани. В тялото му нямаше капка рокаджийска кръв.
— Не ме гледай така — тихо промълви Леклерк.
— Как?
Попи се изчерви.
— Знаеш как, госпожичке.
— Казвам се Попи.
„Какво правиш, по дяволите? — запита се Леклерк. — Тя е дете… добре, има изваяни женски форми, но трябва да се опомниш“. Той бе на тридесет и осем години. Влиятелен политик. Хората, които се грижеха за имиджа му, никак не биха одобрили това. Колежанка с кожено яке и тениска с череп.
— Е — не се сдържа да попита той, — къде ще отседнеш в Ню Йорк?
„Какво правя, по дяволите?“, запита се Хенри Леклерк.
В момента седеше на леглото в спалнята на апартамента си в луксозния, и най-важното, дискретен хотел „Виктрикс“ в Манхатън. През прозорците нахлуваха розовите лъчи на зората, а балконът, около чиято решетка се виеха пълзящи рози с ароматни полуразцъфнали цветове, го приканваше. Старинните мебели бяха отрупани с дрехи, които все още стояха така, както бяха хвърлени вечерта, а между белите копринени чаршафи на огромното удобно легло спеше момиче, едва навършило пълнолетие. Рокаджийка, за бога. Най-невероятното завоевание в целия му живот.
Леклерк бе в неловко положение. Много смущаващо. Не смееше да помръдне, за да не я събуди. Конгресменът от Луизиана поклати глава. За какво се безпокоеше?
Хенри Леклерк имаше слабост към жените. Дори толкова млади. Всички, с които бе спал, бяха красавици, в това нямаше нищо необичайно. Момичетата вървяха по петите му, откакто бе навършил тринадесет години. Единственият наследник на стария род от Юга бе загубил баща си, когато бе на дванадесет, и бе станал господар на рушащата се огромна къща, закрилник на майка си и както почтената изтънчена дама не пропускаше случай да му напомни, единствен пазител на старите традиции на семейство Леклерк.
Бе принуден бързо да порасне и благодарение на това бе добил увереност.
„Уайт Гейбълс“, семейното имение, бе първата любов на Хенри. Не бе изчезнало от живота му рано, както баща му, и не му създаваше проблеми със зависимостта си от алкохола, както майка му. За съжаление и къщата имаше свои проблеми. „Романтично“ изронената фасада бе изложена на много вредни влияния, сред които бяха термитите и влажният въздух на Луизиана, който причиняваше гниене. Освен за ремонт, трябваше да предвиди средства и за данъци, а ако не ги платеше навреме, би могъл да загуби дома, в който бяха родени всички негови предци.
Хенри никога не се бе оплаквал и дори не бе говорил за това с никого. Просто се бе заел да реши проблемите.
След дълги години упорита борба Хенри Леклерк се бе превърнал в най-независимия млад мъж в околността и момичетата бяха луди по него. Дори бюрократите в Балу, Луизиана бяха започнали да се отнасят с уважение към амбициозния юноша, който се бе появил в общинската управа с бизнес план. Обръщаше се към всички със „сър“, носеше костюм и убедително излагаше аргументите си, че град Бейлоу трябва да съхрани историческите си сгради, а не да ги обрича на разруха. Целта му бе да постигне споразумение за данъците.
— На колко години си, синко? — полюбопитства общинският съветник.
— На четиринадесет, сър — отвърна Леклерк.
По-възрастният мъж не попита къде е баща му. Градът бе малък и всички вече знаеха. Сети се за собствения си син, който бе пуснал дълги коси и слушаше „Стоунс“. Подписа документите. Леклерк запази къщата.
Тогава започна да се интересува от право. Имаше нужда пари и започна работа като съдебен пристав в Балу. Спестяваше надниците си и ги инвестираше на борсата. Леклерк бе кротък и схватлив. Завърши юридически колеж и стана най-младият партньор на „Дейвис и Полк“, най-голямата адвокатска кантора в Ню Орлийнс.