Може би не желаеше да я види отново. Попи не можеше да преглътне обидата, но бе твърдо решена да последва съвета на Леклерк. Явно бе мръсник, но поне й бе помогнал с нещо: беше й подсказал този план.
Да има своя фирма, свои открития, свои правила. Попи не желаеше да бъде номер две, една от лоялните сътруднички на големите светила в бизнеса, които в Лос Анджелис бяха безброй. Те бяха просто високоплатени наемнички, без реални правомощия. „Дясната ръка“. „Вярната сянка“.
Джоел Стейн откровено бе заявил, че няма намерение да дели властта си с нея или с когото и да било.
Тогава защо й се струваше толкова трудно?
Попи знаеше отговора. Защото Джоел бе прав. Хората се бяха съгласявали да преговарят с нея, защото се обаждаше не от свое име, а от името на „Дрийм“. Беше едва на двадесет и три години. На същата възраст или дори по-млада от изпълнителите, които искаше да представлява. Джоел бе убеден, че не би постигнала нищо без него, и тя се боеше, че има право.
Все едно. Попи нямаше избор.
Отново вдигна телефона и този път набра номера.
— „Дрийм Мениджмънт“.
— Обажда се Попи — каза тя. — Там ли е Джоел?
— Трябва да разбереш…
— Няма нищо за разбиране — сопна се Стейн. Поне бе престанал да крещи. — Нещата ти вече са изнесени от офиса, Алън. Край с твоята кариера. Знаеш ли колко неблагодарни хлапаци се опитват да проникнат в музикалната индустрия всяка година? Мислят се за по-вещи от хората, които са ги открили и обучили. Година работа с една от моите групи и си въобразяваш, че си станала експерт. Ти си просто хлапе. Глупаво хлапе. Ако не завъртиш главата на някоя важна клечка, едва ли ще си намериш друга работа. Повярвай ми.
— Значи няма смисъл да идвам при теб за препоръки? — пошегува се Попи, макар и да не й бе до смях.
— Върви по дяволите — изръмжа Джоел и затвори.
Попи намести слушалката. Ръцете й трепереха. Хрумна й, че няма да й бъде никак лесно с конкуренти като Джоел Стейн.
„Да става каквото ще“. Въпреки страха, щеше да опита.
Обади се в банката и провери баланса по сметките си. Двадесет и пет хиляди и четиристотин долара. Не разполагаше с достатъчен капитал за започване на нов бизнес. Освен това нямаше висше образование и препоръки за работа. Естествено, можеше да посегне към парите на родителите си, но Попи не би го направила за нищо на света.
Трябваше да постигне всичко сама. Нямаше да се предаде. Щеше да се справи с трудностите. Дори вече бе измислила име за новата си фирма: „Опиум Инк“.
Струваше й се скандално и бунтарско. Също като рокендрол културата. Харесваше й. Бе отишла в евтино ателие за изработка на визитки и си бе избрала лого: стилизиран червен мак, а под него надпис с кървавочервени букви: „Опиум Мениджмънт“ и с черни: „Попи19 Алън — президент“.
Сложи няколко визитни картички в джоба си, готова да се залови за работа. Господи, колко бе депресиращо!
Попи посещаваше клуб след клуб и слушаше група след група. Първото, което й бе нужно, бе изпълнител, когото да представлява. Но не можеше да се спре на никого.
Започна да подозира, че „Силвър Булет“ наистина са били случайна находка. Какъв парад на некадърници! Бездарни клоуни с оредели коси и измъчени песни. Траш метъли, които явно се заблуждаваха, че е необходима само скорост и високи децибели, без никаква мелодия. Стотици имитатори на „Гънс енд Роузис“. Една-единствена дамска група, която бе извикана на бис, защото публиката си бе паднала по силиконовите гърди на музикантките. Не чу дори една песен, която да си спомня три секунди след като е свършила.
Попи започна да изпитва уважение към хората от „Ей енд Ар“. Музикантите наричаха индустрията свой враг, но тук най-големият им враг бе липсата на талант. Сякаш никой не разбираше, че музиката е преди всичко мелодия.
Изпитваше желание да разтърси всички дрогирани мечтатели за рокаджийска слава в „Сънсет Стрип“ и да изкрещи: „Важна е мелодията!“
От целия траш жанр бе оцеляла една-единствена група, която все още печелеше: „Металика“. Това бе, защото всеки фен на света знаеше мелодиите им наизуст. Понякога, докато бандата бе на сцената, публиката пееше толкова силно, че почти бе излишно музикантите да свирят. „Слейър“, „Антракс“ и „Мегадет“ никога нямаше да ги настигнат. Никога. Всички останали групи имаха най-много по три-четири хита.
Попи бе отчаяна. Трябваше да се занимава точно с това. То бе призванието й, което й носеше радост. Но не можеше да създаде талант там, където го нямаше.