— Ще вечеряте ли? — закачливо попита жената.
Травис повдигна бирата си към Попи.
— Да, госпожо — каза той.
— Искам да знам откога обикаляш заведенията — полюбопитства Попи.
Той въздъхна.
— От около осем години. Мисля, че съм пълен глупак. Пея от малък. Изявите в онзи ресторант са почти най-добрата работа, която съм имал. Бакшишите са щедри, черпят ме и ми позволяват да ползвам банята. Има един стар душ. Предполагам, че по-рано е било жилище.
— Душ? Защо не се къпеш у дома?
— Скъпа, домът ми е задната седалка на стария шевролет отвън — каза Травис. — Или къщата на гаджето, което забърша вечерта.
— Е, първото, което ще направя за теб, ще бъде да ти наема апартамент. Шест месеца, без да плащаш наем, освен ако подпишем договор за запис. Стига да се съгласиш — Попи затаи дъх.
— Госпожице — каза Травис, — нямам друг избор. Всъщност и без това мислех да приема — подаде й ръка. — Партньори сме.
Четиридесета глава
— Не проявявам интерес — каза Клейтън Робъртс и се облегна назад на стола си, което бе знак, че разговорът е приключил.
Попи не помръдна от мястото си.
— Моля? Винаги ме посрещахте с отворени обятия, когато работех за „Дрийм“. Не помните ли? Твърдяхте, че каквото и да поискат „Силвър Булет“…
Банкерът се усмихна самодоволно.
— Точно така. „Силвър Булет“. Работя с мултиплатинени звезди, малката.
— Госпожице Алън — язвително каза Попи.
Вяло й се усмихна.
— Както желаеш.
— Имам ново откритие — отново заговори тя. — Певец, в чийто успех искрено вярвам. Имам опит…
Банкерът се засмя.
— Ти си едва на двадесет и три.
— Все пак имам няколко години опит. Рокмузиката е за млади хора.
— Малката — подигравателно каза той, — наистина си огън момиче, но не отпускам заеми на хлапаци като теб, а и не разполагаш с капитал.
— За какво говорите? Притежавам собствена къща.
— Не проявявам интерес — повтори Робъртс.
Най-сетне Попи се примири и стана.
— Един ден ще настояваш да работиш с мен, Клейтън. Но тогава ще бъде твърде късно.
— Да… сигурно, скъпа — отвори й вратата. — Приятен ден.
Попи излезе на слънчевия булевард „Уилшър“ така разгневена, че пред очите й затрептя червена мъгла. Проклето копеле!…
Клейтън Робъртс не бе първият банкер, който й отказваше заем, но се бе държал най-нетактично. Той бе просто един от мнозината, които преди година се бяха надпреварвали да отпуснат кредит за звукозапис. Музикалният бизнес имаше свои банкови служители, които се грижеха за личните сметки на рок звезди, мениджъри и спонсори. Разбираха нуждите на индустрията и знаеха как стоят нещата.
Всички те се бяха кланяли на Попи, докато бе ценната „дясна ръка“ в „Дрийм“.
А от седмица насам грубо я отпращаха.
Добър урок.
„Е, няма значение“, каза си Попи. Бързо се учеше.
Намери евтина боксониера близо до дома си, в комплекса „Парк ла Брея“. Само 850 долара за обзаведено жилище. Комплексът бе приятен, а до сградата имаше дори плувен басейн и фитнес зала. Това бе важно. Травис трябваше да поддържа форма, за да бъде привлекателен.
Беше й благодарен, но й се струваше, че би се чувствал почти толкова добре и в стария си шевролет. Единственото, което го интересуваше, бе договор.
Попи се питаше дали Джоел Стейн не се е обадил тук-там, за да провали плановете й още преди да е започнала. „Със сигурност“, каза си тя, когато се отправи към „Старбъкс“ за закуска и доза кофеин.
Трябваше да има това предвид. Да заведе Травис някъде, където биха оценили таланта му и Джоел Стейн не би могъл да попречи дори на организирането на прослушване.
Ел Ей и Ню Йорк бяха местата, където музикантите подписваха договори, а за кънтри изпълнителите — Нешвил. Но в тези градове търсачите на млади таланти бяха затрупани с предложения. Всяка вечер ги канеха на милиони прослушвания, а успяваха да отидат едва на един процент от тях. Мениджър, който не бе утвърден като Джоел Стейн, трябваше да преговаря месеци наред, за да му бъдат отделени десет секунди време.
Попи не желаеше да тръгва по този път. Травис Джаксън бе първото й откритие, а щеше да получи само една възможност за първо впечатление.
Попи се замисли, докато пиеше „Мока“. Щеше да измисли нещо. Както винаги.
— Сигурна ли си, че е добра идея? Защо точно Чикаго? — Джаксън отегчено погледна през прозореца до седалката си към бетонната джунгла, чиито светлини проблясваха под тях.
— Почти стигнахме — успокои го Попи.
Той изсумтя.
— Не ми пука.
Но Попи усещаше, че е напрегнат. Въртеше се, гледаше часовника си и силните му ръце сграбчваха страничните облегалки при всяко смущение.