Попи бе зашеметяваща, но нима всички не бяха такива? Интелигентна, но той излизаше само с интелигентни жени. Красива… но…
Бе полудял. Напълно бе загубил ума си по една хлапачка на двадесет и няколко години.
Най-странно се бе почувствал, когато се бе опитал да я сравни с другите си любовници. Не бе могъл. Сякаш любимото му занимание в свободното време вече му се струваше пошло.
Мислеше не толкова за изживяванията си с Попи Алън в леглото, а за разговорите. Беше дяволски интересна събеседничка, за разлика от всички хора, с които бе говорил напоследък. Нейният малък свят бе безкраен извор на живот. Хенри Леклерк слушаше Моцарт. „Металика“ бяха на светлинни години от съзнанието му. Но го бе покорил нейният хъс, жар и непоколебима амбициозност.
— Знаеш ли какво би било от полза, Хенри? Портвайн?
— Да, благодаря — отвърна той.
Наляха последните капки „Кокбърн“ в чашата му.
— Дама, която можем да представим като твоя съпруга.
— Или поне годеница.
— Но подходяща. Трябва да бъде подходяща, Хенри. Не жена с минало…
Леклерк остана неподвижен за миг, а след това кимна.
— Разбирам.
Но от това нямаше полза. Трябваше да я види отново. Да поговорят, да я огледа. Мисълта за нея бе натрапчива. Щом я съзреше от плът и кръв, тя щеше да престане да бъде неговата млада богиня и спокойно щеше да продължи живота си.
— Трябва да тръгвам, господа — каза той.
Реши да узнае малко повече за Попи Алън. Може би да се срещнат и дори отново да преспят заедно. Само за да се отърве от спомените за нея.
Четиридесет и първа глава
За шест месеца животът на Дейзи коренно се бе променил. Книгата й имаше голям успех. Приходите бяха значителни и „Артемис“ настояваха да продължат договора й. Тед Елиът водеше нови преговори за аванс. Хонорарите й вече бяха шестцифрени суми.
Реши да направи нещо специално с парите си.
— Имам подарък за вас — каза Дейзи. — Влизайте.
— Скъпа — възрази майка й, — глупаво е, няма нужда да ни правиш повече подаръци.
— Просто ми доставете това удоволствие — промълви тя с умоляващ тон.
— Добре — въздъхна баща й.
Дейзи сложи превръзки на очите им. Родителите й тромаво се качиха на задната седалка на колата й. Беше лъскаво зелено бентли и возеше гладко, сякаш гумите не докосваха пътя.
„Лимоновата горичка“ бързо се бе превърнала в бестселър. Вече бяха продадени близо милион копия. Около нея се бе събрала цяла свита съветници: счетоводител специалист, брокер, мениджър по финансовите въпроси. Беше си купила луксозен апартамент с модерни удобства, мансарда на нова сграда в Кемдън. Гардеробът й бе пълен с маркови тоалети и вече членуваше във всички престижни клубове в Лондон — „Грюшо“, „Сохо Хаус“ и кой ли не.
Дейзи се чувстваше на седмото небе. Вихрушката от промоции, срещи с читатели и пресконференции бе непрестанна и едва намираше време да работи върху продължението. Парите и успехът преобразяваха живота и това бе толкова приятно.
Тази сутрин щеше да изживее най-вълнуващите мигове.
Дейзи натисна газта и се понесе като Найджъл Менсъл по пътищата на Съсекс и тесните криволичещи алеи между дървета, чиито клони хвърляха шарена сянка върху асфалта. Бе замаяна от радост. Ако имаше нещо, което най-много би искала да направи за родителите си, то бе именно това.
— Колко остава, Дейзи? — попита баща й.
Тя завъртя волана и зави наляво по познатата чакълена пътека.
— Стигнахме. Не поглеждайте, преди да слезете от колата — изскочи навън, отвори задната врата, помогна им да застанат с лица към къщата и свали превръзките. — Изненада!
Стояха пред стария си дом. В гаража до ябълковото дърво бяха паркирани два мерцедеса, червен за баща й и сребрист за майка й.
— Не разбирам — колебливо каза госпожа Маркъм.
Но съпругът й се бе досетил.
— О, Дейзи! — каза той и се подпря на колата.
— Наложи се да платя с десет хиляди повече, за да я откупя — каза Дейзи. — Кабинетът ти е боядисан в оранжево и сам трябва да се погрижиш за това, но къщата отново е ваша. Всъщност е собственост на семеен тръст, така че и да искате, не можете да я дадете на банката.
Майка й избухна в плач.
„Беше един от най-щастливите моменти в живота ми“, каза си Дейзи, когато се прибра у дома. Играчките, славата, всичко бе опияняващо, но преходно. Единственото й значимо постижение бе това, че бе успяла да направи нещо за родителите си.