— Не си длъжен да се местиш, татко.
Роуз си спомни как бе заговорила разпалено с баща си, след като бе прочела поредното писмо от „Ротщайн“. Бе пълно със завоалирани заплахи. Нямаше нищо, за което биха могли да заведат дело, но ако човек четеше между редовете, несъмнено би ги доловил.
— Не могат да те принудят да се изнесеш. Повече от десет години си правил вноски.
— Те са способни на всичко, скъпа.
— Какво ще направят, ще изпратят най-яките рекетьори? — Роуз гневно бе втренчила поглед в приведените рамене на баща си и посивелите му коси. — Ако приложат такава шибана тактика, ще се обърна към полицията. И към пресата.
— Не използвай такива думи в тази къща — изръмжа Пол Фиорело.
— Извинявай.
Тя разтри напрегнатите рамене на баща си.
— Няма нужда да прибягват до бой. Достатъчно е да ми спрат водата и електричеството…
— Редовно плащаш сметките си, как биха могли?
— Аварии, прекъсвания. Намират начини. Да не говорим за шума от ремонтните работи в съседните помещения. Вече започнаха да къртят в другите два магазина. Сещат се да пробиват точно по обяд… клиентелата вече оредява.
— Не могат да ти причиняват това.
— Напротив, могат и ще го направят, момичето ми — въздъхна Пол. — Въпросът е единствено дали ще успея да се споразумея с тях. Дали ще убедя господин Ротщайн да остави магазинчето ми. Може би на издокараните му адвокати и архитекти ще им трябва по един сандвич за обяд. Мога да му напиша писмо.
С надежда погледна дъщеря си, пълната отличничка, която пишеше всички писма в този дом.
— Разбира се, татко — бе отвърнала тя.
Заедно бяха съчинили писмото. Бе истински шедьовър, написано с категоричен, но учтив и предразполагащ тон. Роуз сама бе отишла до пощата и го бе изпратила препоръчано, с обратна разписка.
Разписката бе пристигнала, но нищо друго.
Това се бе случило преди две седмици.
Днес отново щеше да яде полуразвалени студени колбаси. Когато вече не ставаше за ядене, останалата стока щеше да бъде изхвърлена, което бе все едно да хвърлят пачка банкноти от по двадесет долара в огъня. На Роуз й бе писнало да яде студени колбаси, но цялото семейство се хранеше с това на закуска, обяд и вечеря.
— Кога ще се прибере татко? — попита тя, докато Даниела режеше хляб, шунка и пилешко филе за сандвич.
— Ще закъснее. Трябва да издейства разрешение от полицията да включи захранването. Иначе прехраната ни за два дни отива на кино.
Даниела с мъка преглътна и Роуз видя как в очите на майка й заблестяха сълзи, които нямаше да бъдат пролети пред детето. Господи, колко мразеше „Ротщайн Риълти“! Как ги презираше!
Втора глава
Попи Алън седеше в стаята си и замечтано разглеждаше плакатите си.
Ах! Джон Бон Джови. Джо Елиът. „Деф Лепард“ бяха толкова нашумели, както и „Металика“. Ларс бе сладур. Тя харесваше и бързите парчета, и баладите им. Музикантите от любимите й групи бяха дългокоси симпатяги с кожени одежди, капси и бунтарски дух… накратко казано, гаджета, с каквито родителите й за нищо на света не биха й позволили да излиза.
Но Попи имаше начини да се справя с този проблем.
Някой почука на вратата й.
— Влез — каза Попи.
На прага застана майка й, Марша Алън, готова за поредната светска изява в града. Родителите на Попи, Джери и Марша, бяха общителни хора, което не бе толкова лошо, защото и Попи обичаше да бъде в компания, но не такава, каквато те биха искали.
Марша бе съпруга на адвокат, богат адвокат, и изглеждаше както подобава с червения си костюм „Карл Лагерфелд“ и огърлицата от огромни перли.
— Изглеждаш страхотно, мамо — каза Попи, както се очакваше от нея, макар и да не бе искрена. — Какво е събитието този път?
— Опера. „Риголето“.
— Ти мразиш операта.
— Така е. Но семейство Голдфарб имаха два излишни билета — Марша сви рамене. — Татко ти казва, че ще бъде забавно.
— Кога ще се приберете?
— Късно — обнадеждаващо отвърна Марша и Попи нацупи устни, сякаш бе разочарована. — Не се безпокой. Ще включим алармената инсталация — и не гледай телевизия след единадесет.
— Обещавам, мамо — каза Попи. — Написах си домашните за утре. Всъщност може би ще изляза за малко.
Марша се намръщи.
— Когато не сме вкъщи?
Бе загрижена за своята малка Попи. Момичето разцъфтяваше пред очите на родителите си. Бе изрусила косите си и имаше стройно тяло с естествено едър бюст, благодарение на което не се нуждаеше от посещение при пластичен хирург, за разлика от дъщерите на приятелите им. Естествено, лицето й бе мургаво, с необикновени очи. Попи определено не бе наследила външността си от Джери или Марша. Хората забелязваха това и тя с усмивка отговаряше, че прилича на баба си. На която, за убедителност, нямаше никакви снимки.