— Ало?
Сърцето на Дейзи щеше да изскочи. Едуина. Постара се говори спокойно.
— Добър ден, Едуина ли е на телефона?
— Да. Кой се обажда?
— Здравей, Едуина. Аз съм Дейзи Маркъм — каза тя, без да издаде смущение. — С Едуард бяхме приятели в Оксфорд.
— Дейзи Маркъм! Разбира се. Известната писателка, колко вълнуващо. Едуард е в градината, почакайте само момент, го повикам…
Дейзи стисна слушалката така силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Струваше й се, че всеки момент ще я изтръгне. Едуина не се бе държала надменно, грубо или…
Едва не припадна от ревност.
— Дейзи! — гласът на Едуард издаде топлота. — Радвам се те чуя отново.
— Извинявай, че не се обадих по-рано — каза тя. — Бях твърде заета.
— Разбира се, животът ти е вълнуващ. Постигна страхотен успех.
— Ще се видим ли за по едно питие?
— С удоволствие. Кога?
— Днес?
Едуард извика:
— Скъпа… — закри слушалката. След миг отново заговори: — Уина не може днес, какво ще кажеш за утре?
— Утре заминавам на турне — излъга Дейзи. — Не може ли да се видим само ние двамата? Бих се радвала да ми разкажеш за себе си.
Последва пауза. Дейзи затаи дъх.
Едуард отново заговори:
— В три и половина устройва ли те? В клуба?
— Чудесно — Дейзи въздъхна с облекчение. — Зная къде е. До Чаринг Крос. Ще се видим там.
Обликът на „Джъглърс“ бе точно такъв, в каквато обстановка винаги си бе представяла Едуард. Изискан, дискретен, уединен и много, много луксозен. Помещаваше се в къща от времето на крал Джордж, в сърцето на Ковънт Гардън, и имаше двор, пълен с ролс-ройсове, пазач в кабина на портала и красива ограда от ковано желязо. До входа бе поставено керамично пано с издълбан надпис, който гласеше, че в тази къща е живял Дизраели. Когато влезе във фоайето, Дейзи видя каменен подиум и табло с имената на всички членове на клуба, загинали във Втората световна война.
— Мога ли да ви помогна, госпожо?
Униформеният администратор хладно й се усмихна.
Дейзи учтиво отвърна:
— Имам среща с господин Едуард Пауърс.
— А, да. Господин Пауърс. Разбира се, госпожо. Очаква ви в приемната. Третата врата вляво.
Стените на приемната бяха облицовани с тъмночервен плат, а покрай тях бяха подредени столове, кресла и дивани, вероятно антики от епохата на Регентството. Висяха портрети на мъже с костюми и няколко картини на дами, седнали до масички с чаши и пури в ръка, наведени една към друга, сякаш си шепнеха.
Дейзи огледа помещението. Най-сетне го видя, висок и елегантен, както винаги с костюм от три части. Беше се настанил на кресло с кожена тапицерия в бургундскочервено, на което без съмнение бяха седели стотици джентълмени като него.
Щом я зърна, Едуард скочи на крака. Приближи се с широка усмивка и я посрещна с топло ръкостискане.
— Безкрайно съм щастлив да те видя, Дейзи.
— Здравей, Едуард — каза тя и го целуна по бузата. Дали наистина го видя леко да се изчервява? През тъмните стъкла на очилата не би могла да каже.
— Ела и седни — Едуард се върна до тъмночервеното кресло, изчака, докато тя седна на махагонов стол от деветнадесети век с тапицерия от златиста коприна, и отново зае мястото си.
— Нещо за пиене, госпожо?
Безшумно се бе приближил сервитьор.
— Чаша чай, с удоволствие. „Лапсанг“, ако имате.
— Разбира се, госпожо.
— Толкова се радвам, че си тук — каза Едуард и я огледа от главата до петите. — Много си отслабнала, Дейзи. Следващия път, когато се къпеш, ще изтечеш в канализацията.
— Престани да ми се подиграваш — смъмри го тя и почувства как напрежението й отчасти се разсея. Сякаш се бяха видели вчера. В неговата компания се чувстваше спокойна и готова да води непринуден разговор с часове. Струваше й се, че им е писано да бъдат заедно и едно дребно неудобство като брака му не би могло да им попречи.
— Жалко, че заминаваш! Нямам търпение да те запозная с Уина. Ще ти хареса, много е мила.
— Наричаш я Уина? — глуповато попита Дейзи. Галени имена! Не можеше да го понесе.
— Едуард и Едуина звучи твърде странно — „така е“, помисли си Дейзи. — Но кажи ми как се чувстваш като богата и известна личност? Впрочем знаех си, че е само въпрос на време да постигнеш това — учтиво добави той.
— Фантастично — весело отвърна тя. — Харесва ми. Откупих старата къща на родителите си.
— Това е чудесно — каза Едуард с искрено въодушевление и топлота. — Радвам се, че си успяла.
Сервитьорът донесе чая й и го наля в чаша от фин порцелан. Цялата обстановка бе толкова изискана и официална. Дейзи изпита желание да запрати малкия съд към някое от мрачните лица на портретите и да разтърси костеливите рамене на Едуард. Нима той не разбираше? Бе направил грешка, убедена бе в това.